Дийн Кунц - Вуду

Снежинките също се бяха усилили. След няколко минути броят им щеше така да нарасне, че вече нямаше да бъдат снежинки. Черният асфалт по улицата още се виждаше, но скоро щеше да се покрие с ледена коричка.

Джак и Ребека тръгнаха обратно към къщата на Васталяно и тъкмо се канеха да влязат, когато някой ги повика. Джак се обърна и видя Хари Улбек, младият полицай, който преди това стоеше на пост пред входната врата на Васталяно. Хари се бе подал от прозореца на една от трите служебни коли, спрени до тротоара. Говореше им нещо, но вятърът заглуши думите му. Джак отиде до колата и се наведе над отворения прозорец:

— Извинявай, Хари, не чух и една дума. — Дъхът му образува бели облачета.

— Току-що се обадиха по радиото — предаде Хари. — Искат да отидете веднага. Вие и детектив Чандлър.

— За какво сме им?

— Изглежда, че е нещо, свързано със случая, върху който работите. Имало е нови убийства. Като това тук. А може би и по-лоши… по-кървави.

Очите им изобщо не приличаха на очи. Напомняха на процепи в решетката на пещ, през които можеше да се добие представа за огъня отзад. Сребристобял огън. В тях нямаше ириси, нито зеници — като в очите на хора или животни. Имаше само злостен блясък, бяла светлина отвътре, която пулсираше и пробляскваше.

Съществото, от стълбището се премести от първото стъпало и слезе на пода. Запъти се към Пени, после спря и се вторачи в нея.

Тя не можеше да се отдръпне дори и сантиметър. Един от металните рафтове вече я бе притиснал болезнено в ребрата.

Изведнъж усети, че музиката е спряла. В мазето бе тихо. И е било така от известно време. Може би половин минута. Смразена от ужас, тя не бе реагирала веднага след края на „Фрости, снежният човек“.

Със закъснение отвори уста, за да изкрещи за помощ, но пианото отново се обади. Този път мелодията беше „Рудолф, северният елен с червен нос“, още по-шумна от предишната.

Нещото под стълбището продължаваше да се взира в нея и макар че очите му изобщо не приличаха на тигрови очи, тя все пак си спомни за снимката на тигъра, която бе видяла, в едно списание. Очите от онази снимка и тези странни очи съвсем не си приличаха, но все пак нещо ги свързваше — бяха очи на хищник.

Въпреки че зрението й донякъде бе започнало да привиква с мрака, Пени все още не можеше да види как изглеждат съществата, дали са добре въоръжени със зъби и нокти. Имаше само заплашителни немигащи очи, огрени от бял пламък.

Вдясно от нея останалите същества започнаха да се движат — почти като едно, с една и съща цел.

Завъртя се към тях — сърцето й биеше по-бързо от всякога, дъхът бе застинал в гърлото й.

По блясъка на сребристите очи разбираше, че вече са скочили от рафтовете, където се бяха настанили.

Ще ме нападнат.

Двете от дърводелската маса също скочиха на пода.

Пени изпищя с всички сили.

Музиката не спираше. Дори не наруши ритъма си.

Никой не я чуваше.

Освен онова пред стълбището, всички останали същества се бяха събрали в глутница. Блестящите им очи приличаха на подбрани диаманти, изложени върху черно кадифе.

Никое от тях не я нападаше. Изчакваха.

След миг тя отново се обърна към стълбището.

Звярът пред него също бе започнал да се движи. Но не тръгна към нея. Вместо това пробяга през мазето и се присъедини към събратята си.

Стълбището бе свободно макар и тъмно.

Това е номер.

Доколкото можеше да види, нищо не би й попречило да се изкатери бързо по стълбите.

Това е клопка.

Но не им беше нужно да й поставят клопка. Тя вече бе поставена натясно. Биха могли да се втурнат към нея когато искаха. Биха могли и да я убият, ако го искаха.

Потрепващите ледено-бели очи я гледаха.

Госпожа Марч удряше по пианото.

Децата пееха.

Пени се откъсна от рафтовете, втурна се към стълбището и запълзя нагоре. При всяка стъпка очакваше, че нещата ще я захапят за петите, ще се вкопчат в нея и ще я повалят. Тя се пусна веднъж, едва не падна назад, сграбчи перилото със свободната си ръка и продължи нагоре. Последното стъпало. Площадката. Опипа вратата за бравата, откри я.

Коридорът. Светлина, сигурност. Тя трясна вратата зад гърба си. Облегна се върху й. Беше задъхана.

В кабинета по пеене още упражняваха „Рудолф, северният елен с червен нос“.

По коридора нямаше никого.

Замаяна и с омекнали колене, Пени се отпусна и седна на пода с опрян към вратата гръб. Пусна плика с учебните помагала. Беше го стискала така силно, че по дланта й бяха останали следи от дръжката. Ръката я болеше.