Дийн Кунц - Вуду

— Нямам намерение да ходя никъде — увери ги Шели.

Извади дълъг бял плетен шал от джоба на палтото си и го уви около врата си преди да излезе от стаята. От вратата се обърна отново към Ребека:

— И… хм… лейтенант Чандлър, извинявам се, че бях малко рязка с вас.

— Няма нищо.

— И благодаря за съвета.

— Ние, момичетата, трябва да си помагаме — усмихна й се Ребека.

— Точно така си е! — съгласи се Шели.

Излезе от стаята.

Чуха тракането от токчетата й по коридора.

— Каква тъпа, егоистична и расистка кучка! — възкликна Ребека.

Джак избухна в смях и отново се друсна на старинния стол:

— Говориш също като Невецки.

Като имитираше гласа на Шели Паркър, Ребека измяука:

— „Вижте, може би не трябва сама да го казвам, но аз не съм от най-обикновените момичета. Имам си добрите страни.“ Боже, Джак! Единствените добри страни у тая мръсница са двете й издутини отпред!

Джак се разсмя още повече и се облегна в стола си. Ребека се доближи към него и са захили:

— Видях как ти течаха лигите, като я гледаше.

— А не — успя да вмъкне той с изблиците от смях.

— Да, да. Определено ти течаха. Но по-добре ще направиш, ако я забравиш, Джак. Тя не те иска.

— Хайде бе?

— Ами ти имаш малко ирландска кръв. Нали така? Баба ти беше ирландка, доколкото си спомням. — Като имитираше отново гласа на Шели Паркър, тя продължи: — О, има ли нещо по-лошо от тия проклети ирландци, които целуват папата и смучат картофите си.

Смехът на Джак премина в рев.

Ребека седна на канапето. Тя също се смееше.

— А мисля, че имаш и английска кръв.

— О, да — задъхано се съгласи той. — Аз съм малко сърбащ чай англичанин.

— Това не е чак толкова зле, като да си шерпа — подхвърли тя.

Те все така се превиваха от смях, когато едно от униформените ченгета се показа на вратата.

— Какво става тук? — попита той.

Никой от двамата не успя да се спре и да му обясни.

— Е, проявете малко уважение поне — посъветва ги той. — Тук има двама покойници все пак.

Смъмрянето обаче, за проклетия, само направи всичко още по-смешно.

Полицаят се намръщи, поклати глава и си излезе.

Джак знаеше, че тъкмо заради присъствието на смъртта разговорът на Ребека с Шели Паркър бе добил такава смехотворна отсянка. След като в продължение на четири дни бяха попадали на четири ужасно обезобразени трупа, те отчаяно се нуждаеха от хубав смях, за да се поотпуснат.

Това бе преживяване, което Джак не би могъл да обясни на съиграчите си в покера миналата седмица, когато те бяха започнали да оплюват Ребека. В случаи като този, когато истинската Ребека се разкриваше — онази Ребека с тънкото чувство за хумор и с набитото око за абсурдите в живота — Джак я усещаше особено близка. Колкото и редки да бяха тия мигове, те превръщаха партньорството им в поносима и полезна дружба — той се надяваше, че в последна сметка тайната Ребека ще започне да се появява по-често. А някой ден може би, ако той има достатъчно търпение, другата Ребека щеше да замени изцяло ледената девица.

Както винаги обаче, промяната у нея бе краткотрайна. Сега тя се извърна от прозореца:

— Мисля, че е по-добре да поговориш със съдебния медик и да видиш какви са заключенията му.

— Добре — съгласи се Джак. — И нека вече се опитаме да останем с мрачни лица, Чандлър. Да им покажем, че наистина имаме уважение към смъртта.

Тя му се усмихна, но този път не съвсем от сърце. После излезе от стаята. Той я последва.

Нейва Руни излезе в коридора и затвори вратата на спалнята на децата зад гърба си, за да не би плъхът — или каквото беше там — да се промъкне обратно там.

Провери дали натрапникът не се е върнал в спалнята на Джак Досън — без резултат, — после затвори и онази врата,

Внимателно прегледа кухнята, надникна дори в бюфета. Нямаше плъх. Кухнята имаше две врати — едната водеше към коридора, а другата към малката трапезария. Затвори и двете, за да не може гадината да проникне и в тази стая.

Сега просто трябваше да я открие в хола или в трапезарията.

Но я нямаше.

Нейва погледна навсякъде. Не успя да я открие.

На няколко пъти прекъсна оглеждането просто за да спре дъха си и да се заслуша. Слушаше… Нито звук.

По време на прегледа си из всички стаи тя не само бе търсила лукавото зверче, но и бе оглеждала ъглите между стените и пода, за да открие пролука, достатъчно голяма, за да побере едричък плъх. Не откри нищо подобно.

Накрая се изправи под свода между хола и коридора. Всички лампи в апартамента светеха. Озърна се намръщена и объркана.