Дийн Кунц - Вуду

Ръбът на ямата започна отново да се рони. Дупката растеше. Портите отново се отваряха. Светлината, която струеше от земята отново се превърна от оранжева в червена.

Джак престана да лежи и коленичи до ръба. Чувстваше как земята бавно — а после не така бавно — започва да се разпада под коленете му. Кръвта струеше от наранената му ръка, капеше и от петте му пръста. Надвеси се рисковано над ямата и разтърси ръка, като ръсеше червени капчици в центъра на преливащата се светлина.

Под него крясъците и стенанията преминаха в честоти, които раздираха слуха дори повече, отколкото бе станало при хвърлянето на светената вода. Светлината от дяволската пещ намаля и се закрепи, а обиколката на ямата се стабилизира.

Поръси още от кръвта си в бездната и измъчените викове на прокълнатите позаглъхнаха, но не много. Той примигна, огледа пулсиращото, повдигащо и местещо се, мистериозно неопределимо дъно на дупката, наведе се още повече…

… и с едно луммм от изгарящо горещ въздух към него се издигна гигантско лице и се изправи сред трептящата светлина — лице като камион, което заемаше по-голямата част от ямата. Беше хилещото се лице на цялото зло. Съставено бе от слуз, желе и гниещи трупове, грапаво, напукано, пъпчасало и сипаничаво лице, тъмно и петнисто, надупчено от язви, пълно с личинки, с противна кафява пяна, която се стичаше от назъбените му, ръждясали ноздри. В черните му като нощта очи се гърчеха червеи, но все пак виждаше, защото Джак усещаше ужасната тежест на неприязнения му поглед. Устата му се отвори — противна назъбена цепка, която бе достатъчно голяма, за да погълне цял човек — и от нея протекоха зелени жлъчни лиги. Езикът му бе дълъг и черен, обсипан с остри като игли бодли, които пробиваха и раздираха собствените му устни, докато ги облизваше. Замаян, обезкуражен и прималял от непоносимата смъртна воня, която излизаше от зеещата паст, Джак разтърси ранената си ръка над израстъка и оттам потече река кръв.

— Махай се — нареди той на нещото, като се давеше от гробовния въздух. — Отивай си. Тръгвай. Веднага!

Лицето се отдръпна в заревото на пещта, когато кръвта му падна върху него. След миг вече изчезна в дъното на ямата.

Дочу трогателни ридания. Осъзна, че слуша самия себе си.

Но все още не бе свършило. Множеството гласове отдолу отново се усилиха, а светлината стана по-ярка; пръстта отново започна да се свлича.

Джак беше потен, дишаше тежко и стягаше мускулите си, за да не се изпусне от ужас; искаше да избяга от ямата. Искаше да се понесе в нощта, в бурята и под закрилата на града. Но знаеше, че това не е разрешение. Ако не я спреше сега, ямата щеше да се разрасне толкова, че би го погълнала, където и да отидеше.

Със здравата си дясна ръка задърпа, защипа и задра раните по лявата, докато те се отвориха повече, докато кръвта му започна да тече много по-силно. Страхът му служеше за упойка и той вече не усещаше болка. Като католически свещеник, който размахва свещената съдина, за да поръся светена вода или тамян в ритуал за осветяване, той сипа кръвта си в зеещата паст на ада.

Светлината намаля, но още пулсираше и се бореше да оцелее. Джак се молеше тя да угасне, защото ако не успееше сега, имаше само един изход — трябваше изцяло да се жертва, да се спусне в ямата. А ако отидеше там… знаеше, че никога няма да се върне.

Последната енергия на злото изглежда бе изчезнала от струпаната пръст върху стъпалата на олтара. Сметта бе останала неподвижна вече повече от минута. С всяка отминаваща секунда ставаше все по-трудно да се повярва, че всичко това някога е било живо.

Накрая отец Валоцки взе бучка пръст и я стри с ръка.

Пени и Дейви гледаха като омагьосани. Накрая момичето се обърна към Ребека и попита:

— Какво стана?

— Не съм сигурна — отвърна тя. — Но мисля, че татко ти е успял да постигне целта си. Мисля, че Лавел е мъртъв. — Тя погледна през огромната катедрала, като че ли Джак можеше да закрачи от вестибюла, и промълви: — Обичам те, Джак.

Светлината стана оранжева, жълта, синя.

Джак гледаше напрегнато и не смееше да повярва, че вече е свършило.

От земята долетя стържещо-скърцащ звук, като че ли се затваряха огромни порти с ръждясали панти. А от ямата се понесоха слаби викове, които се променяха — от изблик на гняв, омраза и тържество се превърнаха в жалки и отчаяни стонове.

После светлината изгасна напълно.

Стърженето и скърцането престана.

Във въздуха вече нямаше сярна воня.