Дийн Кунц - Вуду

Видя, че ръбът бе спрял да се топи. Дупката бе престанала да се увеличава.

Извисяващият се над Джак гигантски израстък, като някоя огромна змия от приказките, не замахна към него, както той се опасяваше. Вместо това се стовари обратно в ямата, като противната му уста не спираше да смуче въздуха.

Джак се изправи на крака. Палтото му бе цялото в сняг.

Земята продължаваше да се тресе. Имаше чувството, че стои върху яйце, от което предстои да се излюпи нешо ужасно. Около ямата се появиха шест пукнатини — десет, петнайсет, дори двайсет сантиметра широки и дълги до три метра. Джак се озова между два от най-големите процепи, върху нестабилен остров от подвижна, люлееща се земя. Снегът в пукнатините се топеше, от дълбините струеше светлина и излизаше горещина като от пещ — за един ужасен миг изглеждаше, че целият свят ще се раздроби в тях. После за щастие пукнатините бързо се затвориха и се стегнаха, като че ли не бяха съществували.

Светлината в ямата започна да избледнява, около ръбовете се превръщаше от червена в оранжева.

Адските гласове също заглъхваха.

Портите вече се затваряха.

Джак се приближи към ръба с чувство за тържество и надникна в дупката, като се опита да види по-добре чудовищните и фантастични същества, които се гърчеха и се гневяха отвъд сиянието.

Светлината изведнъж запулсира, стана по-ярка, уплаши го. Безсмъртните същества отвъд портите се мъчеха да не допуснат те да се затворят, опитваха се със сила да ги махнат.

Ръбовете на ямата отново започнаха да се топят. Земята се трошеше на малки късчета. После отново спря. Пак започна. Макар и трудно, ямата нарастваше.

Сърцето на Джак изглежда биеше в синхрон с трошенето около ръба на ямата. Всеки път, когато пръстта започваше да пада, сърцето му сякаш спираше, а в миговете на спокойствие започваше отново да бие.

Може би Карвър Хамптън не е бил прав. Може би светената вода и добрите намерения на праведен човек не са достатъчни, за да сложат край на това. Навярно всичко бе стигнало прекалено далеч. Навярно Армагедон вече бе неизбежен.

Два лъскави и черни, разчленени, подобни на бич израстъка, всеки дебел по три сантиметра, се стрелнаха от ямата, Щракнаха пред Джак и се увиха около него. Единият обхвана целия му ляв крак — от глезена нагоре. Другият се уви около гърдите му, спусна се по лявата му ръка, опаса китката му, притисна пръстите. Кракът му бе издърпай отдолу. Падна, като блъскаше и отчаяно удряше нападателя, но без резултат — не можеше да се освободи, не можеше да го отблъсне. Звярът, от когото излизаха пипалата, бе скрит дълбоко в ямата и сега го дърпаше, влачеше го към края на пропастта — демоничен рибар, който тегли жертвата си. През всяко пипало минаваше назъбен гръбнак с остри ръбове, които не разкъсаха веднага дрехите му, но при допира си с оголените му китки и длани, те навлязоха в плътта му и го прорязаха дълбоко.

Никога не бе изпитвал такава болка.

Изведнъж се уплаши, че никога вече няма да види Дейви, Пени и Ребека.

Закрещя.

В катедралата „Сейнт Патрик“ Ребека пристъпи към обикновените сега купчини пръст, които само преди миг представляваха живи същества, но спря веднага, когато сред пръснатата смет се появи признак на невъзможен, извратен живот. Пръстта все пак не бе умряла. Зърната, парчетата и буците й изглежда поемаха влагата от въздуха, овлажняваха отново, отделните частици започваха да треперят, да се напрягат и да се примъкват с труд към другите. Тази прокълната пръст явно се стремеше да възвърне предишната си форма, бореше се да приеме отново образа на духове. Една малка, отделна от останалите буца започна да приема формата на миниатюрен крак с противни нокти.

— Умри, по дяволите — му изкрещя Ребека. — Умри!

Както бе прострян на ръба на ямата и бе убеден, че ще го завлекат вътре, с внимание, разделено между пропастта пред него и болката, която прорязваше ръката му, Джак изкрещя…

… и в същия миг пипалото около ръката и тялото му рязко се отдръпна от него. След миг и вторият демоничен израстък се отдръпна от левия му крак.

Адската светлина помръкна.

Сега звярът долу виеше от собствена болка и страдание. Пипалата му хаотично се развяваха в нощния въздух.

В този критичен миг на хаос божествата на Рада сигурно изпратиха на Джак знак, защото той разбра — без да му стане ясно как, — че неговата кръв накара звяра да се отдръпне.

Навярно при борба със злото кръвта на праведния човек (подобно на светената вода) се оказваше вещество с мощни вълшебни свойства. И навярно кръвта му би могла да постигне онова, което само за светената вода бе невъзможно.