Дийн Кунц - Вуду

— Пристигнахме — обърна се Джак към Карвър.

Загаси двигателя и изключи фаровете.

Четири духа изпълзяха от вестибюла на слабо осветено място в централния кораб, където уродливите им очертания се разкриха в повече ужасяващи подробности, отколкото би се искало на Ребека.

Начело на глутницата стоеше високо трийсетина сантиметра човекоподобно същество с четири огнени очи — вторите две бяха на челото му. Главата му беше голяма колкото ябълка и въпреки четирите очи, по-голяма част от несъразмерния череп се заемаше от лакома уста с множество зъби. Освен това имаше и четири ръце и носеше грубо копие в острите пръсти на една от дланите си.

Размахваше копието над главата си в израз на дръзко предизвикателство.

Може би заради копието Ребека изведнъж бе обладана от странно, но непоклатимо убеждение, че човекоподобният звяр някога е бил — далече в древността — горд и кръвожаден африкански воин, който е бил прокуден в ада заради престъпленията си и който сега бе принуден да страда и търпи унижението, че душата му е въплътена в дребно, уродливо тяло.

Човекоподобният дух, трите още по-зловещи същества зад него, както и останалите зверове, минаващи през тъмния вестибюл (те сега се различаваха само по светещите очи), те всички се движеха бавно, като че ли самият въздух в мястото за свещенослужение бе за тях изключително тежко бреме, което превръщаше всяка тяхна стъпка в болезнено изпитание.

Никое от тях не съскаше, не ръмжеше и не пищеше. Просто се приближаваха тихо, мудно, но непреклонно.

Вратите към улицата зад духовете все още изглеждаха затворени. Бяха влезли в катедралата по друг път, през някоя шахта или канал, които не бяха затворени и им предлагаха свободен достъп и на практика покана, равностойна на „отворената врата“, от която те, като вампирите, навярно имаха нужда, за да влязат там, където злото не е добре дошло.

Отец Валоцки, за малко хипнотизиран от първия си поглед към духовете, първи наруши мълчанието. Затършува из черното си расо, извади молитвена броеница и започна да се моли.

Човекоподобният дявол и трите неща, които го следваха отблизо се приближаваха непрекъснато по централния кораб, а останалите чудовищни същества пълзяха и се плъзгаха от тъмния вестибюл, а в мрака зад тях се появяваха нови чифтове светещи очи. Всички се движеха все още прекалено бавно, за да бъдат опасни.

Но колко щеше да продължи така, чудеше се Ребека. Може би някак ще привикнат към атмосферата в катедралата. Може би постепенно ще станат по-смели и ще започнат да се движат по-бързо. Тогава какво?

Ребека дръпна децата към себе си и тръгна назад през кораба, към олтара. Отец Валоцки пое след тях, като подрънкваше с мънистата на броеницата.

Прегазиха снега и излязоха пред стълбището към входната врата на Лавел.

Джак вече държеше пистолета си в ръка. Промълви на Карвър Хамптън:

— Бих искал да изчакаш в колата.

— Не.

— Това е полицейска работа.

— Повече от това е. Знаеш, че е повече от това.

Джак въздъхна и кимна.

Изкачиха се по стъпалата.

Да получи заповед за арест, да почука на вратата, да обяви, че е представител на закона — никоя от тези нормални процедури сега не изглеждаше необходима или разумна на Джак. Не и в тази странна ситуация. И все пак не му доставяше удоволствие да нахлува по този начин в частен дом.

Карвър опита бравата, завъртя я няколко пъти напред-назад:

— Заключено.

Джак виждаше, че е заключено, но нещо му подсказа да опита и той. Дръжката поддаде при допира му, езичето щракна и вратата се открехна.

— Заключена е за мене — забеляза Карвър, — но не и за тебе.

Отстъпиха встрани от пътя на възможните изстрели.

Джак се пресегна, блъсна силно вратата и бързо отдръпна ръка.

Но Лавел не стреля.

Изчакаха десет-петнайсет секунди, а вятърът влизаше в отворената врата. Накрая Джак мина приведен под вратата с протегнат пред себе си пистолет.

В къщата беше изключително тъмно. Мракът би могъл да е от полза за Лавел, тъй като той познаваше обстановката, но за Джак бе непозната територия.

Опипа стената за ключа на лампата и го откри.

Намираше се в широко входно антре. Вляво имаше вътрешна стълба с украсени перила. Веднага след стълбата коридорът се стесняваше и водеше към задната част на къщата. На метър-два по-нататък вдясно имаше свод, зад който се стелеше още мрак.

Джак пристъпи към ръба на свода. От коридора проникваше малко светлина, но падаше само върху част от голия под. Допускаше, че това е всекидневната.