Дийн Кунц - Вуду

Зави зад ъгъла, като се притискаше към стената, за да се показва по-малко и опипа за нов ключ; откри го и го завъртя. Запали се горен абажур и стаята се освети. Но там изглежда имаше само това — светлина. Нямаше мебели. Нямаше пердета. Слой сива прах, повече прах по ъглите, силно осветление и четири голи стени.

Карвър застана зад Джак и пошепна:

— Сигурен ли си, че това е мястото?

Джак тъкмо отваряше уста, за да отговори, когато нещо профуча покрай лицето му и частица от секундата по-късно чу два силни изстрела, идващи зад гърба му. Просна се на пода и се претъркаля в коридора, а после във всекидневната.

Карвър също се спусна и се претъркули. Но беше ранен. Лицето му бе изкривено от болка. Придържаше лявото си бедро, а по панталона му се стичаше кръв.

— На стълбите е — с дрезгав глас се обади Карвър. — Мярнах го.

— Трябва да е бил горе, а после е тръгнал след нас.

— Да.

Джак се затича към стената до свода и клекна там.

— Зле ли си ранен?

— Не е много леко — отвърна Карвър. — Няма да ме убие обаче. Ти само гледай да го хванеш.

Джак се промъкна покрай свода и веднага стреля към стълбата, без да си прави труда да се прицелва.

Лавел беше там. Беше към края на стъпалата и се криеше зад перилото.

Куршумът на Джак откъсна трески от колонката на половин метър от главата на бокора.

Лавел отвърна на огъня и Джак залегна, когато от края на свода се посипа гипсов прах.

Нов изстрел.

После тишина.

Джак отново се показа зад свода и изстреля три куршума един след друг, като се прицелваше в мястото, където Лавел стоеше, но Лавел вече се движеше нагоре — и трите изстрела не го улучиха; после изчезна.

Като спря да зареди пистолета с патроните, които носеше в един от джобовете на палтото си, Джак погледна към Карвър:

— Ще можеш ли сам да стигнеш до колата?

— Не. Не мога да ходя с тоя крак. Но съм добре. Не ме е ранил тежко. Просто иди да го хванеш.

— Трябва да си извикаш линейка.

— Просто го хвани! — повтори Карвър.

Джак кимна, мина под свода и внимателно се приближи към стълбата.

Пени, Дейви, Ребека и отец Валоцки се скриха в източната част на черквата, зад перилата на олтара. Изкачиха се всъщност на самата площадка на олтара, точно под разпятието.

Духовете се спряха от другата страна на перилата. Някои от тях надничаха между украсените носещи колони. Други се качиха на самия парапет на мястото за причастие и се разположиха там с гладно примигващи очи и черни езици, които бавно облизваха острите им зъби.

Сега вече бяха петдесет-шейсет, но от вестибюла непрекъснато излизаха нови — далече, в края на централния кораб.

— Те н-н-няма да дойдат тук, н-н-нали? — попита Пени. — Не така б-б-близо до разпятието. Нали?

Ребека прегърна и момичето, и Дейви, притисна ги силно към себе си:

— Нали виждате, че спряха? Всичко е наред. Сега всичко е наред. Страх ги е от олтара. Спряха.

Но докога ли, чудеше се тя.

Джак се изкачи по стълбата с плътно опрян до стената гръб, като се движеше настрани и се опитваше да не издава ни най-малкия шум. Почти успяваше. Дясната си ръка държеше протегната, а пистолетът в лявата бе прицелен към най-горните стъпала; от изкачването мерникът му не трепваше, така че бе готов да дръпне спусъка в мига, когато Лавел се появеше. Стигна площадката, без да стрелят по него, изкачи се три стъпала от втората част на стълбата и тогава Лавел се показа от горния ъгъл. И двамата стреляха едновременно — Лавел два пъти, Джак веднъж.

Лавел дръпна спусъка, без да се прицелва, без дори да знае къде точно е Джак. Просто мислеше, че два изстрела, насочени към средата на стълбата, ще свършат работа. И двата не попаднаха в целта.

От друга страна, пистолетът на Джак бе насочен покрай стената и Лавел се приведе точно в линията на огъня. Куршумът се заби в ръката му точно когато престана да стреля. Изпищя, а пистолетът падна от ръката му; затътри се обратно към горния коридор, където се беше крил.

Джак се затича по стъпалата през едно, като прескочи и пистолета на Лавел. Достигна коридора на втория етаж навреме, за да види как Лавел влиза в една стая и тряска вратата зад гърба си.

На долния етаж Карвър лежеше на прашния под със затворени очи. Беше прекалено отпаднал да ги държи отворени. С всяка секунда се чувстваше все по-слаб.

Не усещаше, че лежи на твърдия под. Струваше му се, че плува в топъл басейн някъде в тропиците. Спомняше си, че беше прострелян, спомняше си как падна; знаеше, че всъщност под него е подът, но просто не го чувстваше.