Дийн Кунц - Вуду

Не можеше да разбере защо всичко бе потръгнало така зле. Беше объркан и гневен. Чувстваше се гол, безсилен, а за него това бе ново. Не му се харесваше.

Изпълзя през снега около метър, докато намери сили да се изправи, а тогава чу как Досън му крещеше от ръба на покрития вход. Не се спря и не изчака пасивно да бъде заловен — това не би било в стила на Баба Лавел, великия бокор. Отправи се през задната част на двора към бараката си.

Източникът на силата му се намираше отвъд ямата, при божествата на мрака. Смяташе да ги запита защо го изоставят. Щеше да изиска помощта им.

Досън стреля веднъж, но сигурно е било само предупреждение, защото покрай него не профуча куршум.

Вятърът го шибаше и запращаше сняг в лицето му, а с кръвта, която течеше по ранената ръка, не му беше лесно да устоява на бурята, но се задържа на крака, достигна бараката и отвори вратата — извика ужасен, когато видя, че ямата е нараснала. Сега заемаше цялата малка постройка, от едната вълниста ламаринена стена до другата, а светлината, която идваше оттам, вече не беше оранжева, а кървавочервена, така ярка, че очите го заболяха.

Сега разбра защо зложелателните му защитници го бяха оставили да претърпи поражение. Бяха му позволили да ги използва, доколкото и той би могъл да им е от полза. Беше им послужил за път към този свят, за средство, чрез което те можеха да посегнат и да наранят живите. Но сега вече имаха нещо по-добро от път; сега имаха отворени порти към горната земя, истинска врата, чрез която биха могли да напуснат подземния свят. А я бяха получили благодарение на него. Той бе открехнал портите съвсем малко с надеждата, че ще съумее да задържи пролуката такава, но беше загубил контрол, без самият да го разбере, и сега портите се разтваряха широко. Древните пристигаха. Вече бяха тръгнали. Бяха почти тук. Когато пристигнеха, адът щеше да се е преместил върху повърхността на земята.

Ръбът на ямата продължаваше да се свлича пред краката му, все по-бързо и по-бързо.

Лавел с ужас се взря в тупкащото сърце от злокобна светлина насред ямата. Видя нещо тъмно в дъното на яркия червен блясък. То се раздипляше. Беше огромно. И се приближаваше към него.

Джак скочи от покрития вход, успя да запази равновесие в снега и пое след Лавел. Беше изминал половината път през двора, когато Лавел отвори вратата към ламаринената барака. Ярката и зловеща червена светлина, която се изля оттам, беше достатъчна, за да спре Джак на мястото му.

Беше ямата, разбира се, точно както Карвър я бе описал. Но със сигурност не бе така малка, каквато би трябвало да е, а светлината й не беше мека и оранжева. Най-лошите опасения на Карвър се бяха сбъднали — портите на ада се отваряха изцяло.

Тази луда мисъл тъкмо бе хрумнала на Джак, когато ямата изведнъж нарасна и стана по-голяма от бараката, която някога я бе побирала. Ламаринените стени пропаднаха в празнотата. Сега там оставаше единствено дупката в земята. Червените лъчи от ямата като гигантски прожектори озариха тъмното бурно небе.

Лавел разтреперан отстъпи няколко крачки, но явно бе прекалено ужасен, за да се обърне и да побегне.

Земята потрепери.

Нещо изрева откъм ямата. Беше глас, който разтресе нощта.

Въздухът засмърдя на сяра.

Нещо се заизвива откъм дълбините. Беше като пипало, но не точно пипало, нещо като крайник на мекотело или на насекомо, но не и крак на насекомо — на няколко места имаше остри стави, но и бе лъкатушещо като змия. Извисяваше се на три метра. На края си нещото имаше дълги, подобни на бич израстъци, които се въртяха около отпусната, лигавеща се беззъба уста, достатъчно голяма, за да погълне цял човек. Още по-лошо, беше някак си съвсем ясно, че това бе само малка част от огромния звяр, надигащ се откъм портите; спрямо него беше нищожна, като човешкия пръст спрямо цялото тяло. Навярно това бе единствената част, която бягащото същество засега бе успяло да провре през отварящите се порти — само този пръст.

Гигантският насекомовиден, пипалоподобен крайник се наклони към Лавел. Подобните на бич израстъци се стрелнаха, обгърнаха го, повдигнаха го от земята и го понесоха към кървавочервената светлина. Той изпищя и размаха ръце, но нямаше как да спре поглъщането си от гадната, лигавеща се уста. После изчезна.

В катедралата и последният дух бе стигнал при перилата до мястото за причастие. Поне сто от тях се бяха обърнали със светещи очи към Ребека, Пени, Дейви и отец Валоцки.