Дийн Кунц - Вуду

Представи си, че умира от кръвотечението. Раната не изглеждаше толкова опасна, но може би бе по-лоша, отколкото си мислеше. Или може би шокът го караше да се чувства така. Да, така ще е, само шокът ще е виновен, а не кръвотечението; страдаше единствено от шока, макар че и шокът може да те убие.

Каквато и да бе причината, той плуваше, без да обръща внимание на болката, гмуркаше се нагоре и надолу, носеше се по твърдия под, който изобщо не беше твърд, носеше се във водите на далечен тропически залив… докато от горния етаж се чуха изстрели и остър писък, който го накара да отвори очи. Празната стая се появи пред него не на фокус, гледана откъм пода. Примигна бързо и напрегна поглед, докато замъглените образи изчезнаха. Тогава му се прииска да не бяха изчезвали, защото видя, че вече не е сам. Един от обитателите на ямата беше с него, а очите му светеха.

На горния етаж Джак опита вратата, която Лавел бе тряснал. Беше заключена, но бравата навярно не беше кой знае какво — просто лека вътрешна брава, защото хората не искаха да поставят тежки и скъпи заключалки във къщите си.

— Лавел! — извика той. Никакъв отговор.

— Отваряй. Няма смисъл да се криеш там.

От вътрешността на стаята долетя шумът от трошащ се прозорец.

— По дяволите — изруга Джак.

Отстъпи назад и изрита гредите, но бравата явно бе по-здрава, отколкото очакваше, защото му се наложи да ритне четири пъти с всички сили вратата, преди тя да се отвори.

Включи лампата. Обикновена спалня. Никакъв признак от Лавел.

Прозорецът на отсрещната стена бе счупен навън. Пердетата се издуваха от нахлуващия вятър.

Джак провери първо килера просто да се увери, че това не е фалшива следа, която би позволила на Лавел да му излезе в гръб. Никой не се спотаяваше в килера.

Отиде до прозореца. В светлината от стаята видя стъпки върху снега, който се бе натрупал върху горната част на покрития вход. Свършваха на ръба му. Лавел явно беше скочил на двора долу.

Джак се промъкна през прозореца, откачи палтото си, което се бе хванало на парченце от счупеното стъкло, и слезе върху покрития вход.

Приблизително седемдесет-осемдесет духа бяха излезли от вестибюла на катедралата. Бяха се подредили върху парапета до мястото за причастия или между носещите колони под нея. Зад тях други зверове се бяха разположили сред дългия кораб.

Отец Валоцки беше коленичил и се молеше, но не постигаше кой знае какво, доколкото Ребека можеше да види.

Всъщност имаше някои лоши признаци. Духовете вече не бяха толкова мудни. Опашки се размахваха. Уродливи глави се стрелкаха напред-назад. Езици се показваха по-често от преди.

Ребека се чудеше дали биха могли, благодарение на количеството си, да превъзмогнат добродетелните сили, които господстваха в катедралата и досега не им бяха позволили да нападнат. С влизането си всяко от демоничните същества донасяше собствената си злокачествена енергия. Ако балансът на силите наклонеше везните в друга посока…

Един от духовете изсъска. Откакто бяха влезли в катедралата, бяха останали съвършено тихи, но сега един се обади, после друг, после още три; след секунда всички вече съскаха сърдито.

Още един лош признак.

Карвър Хамптън.

Когато той видя демоничното същество в коридора, подът изведнъж му се стори по-твърд. Сърцето му се разтуптя, а истинският свят се върна отново при него, изплува от тропическата халюцинация — макар че тази част от истинския свят отново съдържаше кошмарен елемент.

Нещото от коридора се плъзна към свода и във всекидневната. От мястото на Карвър звярът изглеждаше огромен, поне негов ръст, макар скоро да осъзна, че представата се създава само заради положението му на пода. Все пак беше достатъчно голям. О, да. Главата му беше колкото юмрук. Змиевидното му, разчленено, подобно на червей тяло бе с половината дължина на ръката на Хамптън. Рачешките му крака драскаха по дървения под. Единствените черти по уродливото му лице бяха грозната му смучеща уста, пълна със зъби, и преследващите очи, за които бе споменал Джак Досън, очите от сребърно-бял огън.

Карвър намери у себе си сили да се помръдне. Закуцука назад през пода, като се задъхваше от изтощение, усещаше нов прилив на болка и оставяше кървава диря след себе си. Достигна стената твърде бързо и се стресна — беше си мислил, че стаята е по-голяма.

Нещото-червей премина през свода и се запъти към него с тънък, пронизителен писък.

Лавел не успя да се приземи на крака, когато скочи от покрития вход. Подхлъзна се в снега и удари ранената си ръка. Внезапната болка едва не го накара да загуби съзнание.