Дийн Кунц - Вуду

Пени и Дейви бяха в нефа, на една трета от пътя по централния кораб, и говореха възбудено с един млад и объркан свещеник. Пени първа забеляза Ребека, извика и се затича към нея. Дейви я последва разплакан от облекчение и радост, че я вижда. Свещеникът с расото също дойде.

Бяха само четиримата в огромното помещение, но това не бе страшно. Не им трябваше армия. Катедралата бе непревземаема крепост. Нищо не можеше да ги нарани тук. Нищо. Катедралата бе сигурна. Трябваше да е сигурна, тъй като бе последното им убежище.

Джак напомпа газта на колата пред магазина на Карвър Хамптън, за да загрее двигателя.

Обърна се към Хамптън и го попита:

— Сигурен ли сте, че наистина искате да дойдете?

— Това е последното нещо, което бих искал да направя — отвърна големият човек. — Нямам вашия имунитет към силата на Лавел. Бих предпочел да остана в апартамента си, при включените лампи и запалените свещи.

— Тогава останете. Не вярвам да криете нещо от мене. Наистина съм убеден, че направихте всичко, което можахте. Не ми дължите нищо повече.

— Дължа го на себе си. Да дойда с вас и да ви помогна, доколкото мога — това е правилният избор, който трябва да направя. Длъжен съм пред себе си, не мога да си позволя нов погрешен избор.

— Добре тогава. — Джак включи на скорост, но задържа крака си върху спирачката. — Все още не съм сигурен, че разбирам как точно ще намеря Лавел.

— Просто ще знаете по кои улици да минете, къде да завиете — обясни му Хамптън. — В резултат от пречистващата баня и останалите ритуали, които направихме, сега водач ви е висша сила.

— Звучи по-добре от последното издание на градската пътна карта. Само че… не съм сигурен, че усещам нещо да ме води.

— Ще усетите, лейтенанте. Но първо трябва да спрем в католическа черква и да напълним тези буркани със светена вода. — Той му показа две малки празни стъкленици, в която би се побрала по четвъртинка течност. — Има една черква право пред нас, на около пет пресечки оттук.

— Добре — съгласи се Джак. — Само едно нещо още.

— Какво?

— Нека оставим официалностите и да не ме наричаш повече „лейтенанте“. Казвам се Джак.

— А ти, ако искаш, можеш да ми казваш Карвър.

— Предпочитам.

Размениха си усмивки, Джак махна крака си от спирачката, пусна чистачките, и излезе на улицата.

Влязоха заедно в черквата.

Вестибюлът бе тъмен. В безлюдния неф бяха запалени Няколко слаби лампи плюс няколко оброчни свещици, разположени върху поставка от ковано желязо до мястото за причастие вляво от олтара. Носеше се мирис на тамян и на полировка за мебели, каквато явно бяха използвали наскоро, за да подобрят вида на изтърканите пейки. Над олтара, сред сенките, бе поставено голямо разпятие.

Карвър коленичи и се прекръсти. Макар Джак да не беше практикуващ католик, внезапно изпита силно желание да последва примера на черния човек и осъзна, че като представител на Рада специално тази нощ той бе длъжен да показва уважението си към всички божества на доброто и на светлината — към еврейския Бог от Стария завет, към Христос, Буда, Мохамед или други божества. Може би това бе първото проявление на „предводителството“, за което бе споменал Карвър.

В мраморния басейн, близо до преддверието, имаше съвсем малка локвичка светена вода, която явно нямаше да им стигне.

— С това не можем да напълним и единия буркан — забеляза Джак.

— Недей да бъдеш така сигурен. — Карвър свали капачката от единия буркан и го подаде на Джак. — Опитай.

Джак потопи буркана в басейна, провлачи го по мрамора, загреба малко вода, според него не повече от петдесет грама, и примигна от изненада, когато вдигна съда пълен. Още повече се учуди, когато видя, че в басейна бе останала точно толкова вода, колкото имаше преди да загребе.

Погледна към Карвър.

Черният човек му се усмихна и намигна. Подаде му и втория буркан, след като отвъртя капачката му.

Джак отново успя да напълни съда и отново локвичката вода в басейна остана същата.

Лавел стоеше до прозореца и гледаше към бурята. Вече не беше в психически контакт с малките убийци. Ако имаше повече време, за да ги насочва, те все още биха могли да убият децата на Досън и тогава той би съжалявал, че е пропуснал забавлението. Но време почти не му бе останало.

Джак Досън идваше и никаква магия, колкото и силна да е тя, не би могла да го спре.

Лавел не беше сигурен защо всичко бе тръгнало зле така бързо и така изцяло. Може би е било грешка да се насочи към децата. Божествата на Рада винаги се ядосваха на бокора, който употребяваше силата си срещу деца и винаги се стремяха, ако могат, да го унищожат. След като веднъж е решил да постъпи така, човек трябва да е много внимателен. Не можа да се досети и за една грешка, която би могъл да допусне. Бе добре въоръжен — пазеше го цялата сила на божествата на мрака.