Дийн Кунц - Вуду

Тишина.

Бяха пред главния вход на „Сейнт Патрик“.

— Нещо е влязло в седалката! — извика Дейви. — Ето го, излиза!

— Какво? — Ребека бе слисана от думите и се обърна към него.

Той стоеше опрян в седалката на Пени, но гледаше в друга посока — към облегалката на задната седалка, където бе седял допреди съвсем малко. Ребека погледна покрай него и видя, че нещо се движи под тапицерията. Чу също и сърдито, приглушено ръмжене.

Един от духовете сигурно бе влязъл в багажника. Сега дъвчеше и дъвчеше през седалката, като си пробиваше път към купето на колата.

— Бързо — подкани го Ребека. — Ела отпред при нас, Дейви. Всички ще излезем един след друг през вратата на Пени, но бързо, а после влизаме право в черквата.

Като произнасяше нещо безгласно и отчаяно, Дейви се покатери на предната седалка и седна между Ребека и Пени.

В същия миг Ребека усети, че нещо пулсира в стелките под краката й. Втори дух си пробиваше път към купето оттам.

Ако зверовете бяха само два и ако бяха заети с пробиване на дупки в колата, те можеше и да не забележат веднага, че плячката им тича към катедралата. Това поне беше нещо, на което човек можеше да се надява; не кой знае какво, но все пак нещо.

При знака на Ребека Пени отвори вратата си и излезе сред бурята.

С разтуптяно сърце и задъхана от острия вятър, който я удари, Пени се измъкна от колата, подхлъзна се на заснежената настилка, едва не падна, замаха с ръце и някак се задържа. Очакваше някой дух да се хвърли към нея изпод колата, да забие зъби през някой от ботушите в глезена й, но нищо подобно не стана. Уличните лампи, замъглени и затъмнени от бурята, хвърляха призрачна светлина като в кошмар. Изкривената сянка на Пени я предхождаше, когато се прекачваше през камарата сняг, натрупана от преминалите снегорини. Като дишаше тежко и се тласкаше с ръце и колене, тя с мъка се изкачи до върха. По лицето, в ботушите и ръкавиците й имаше сняг, но тя скочи на тротоара, покрит с нов сняг и пое право към катедралата, без изобщо да се обръща назад, тъй като можеше да види как я преследват (поне във въображението й) всички чудовища, които бе съзряла във фоайето на тухлената сграда по-рано тази вечер. Стъпалата към катедралата бяха покрити от дълбок сняг, но Пени стисна медния парапет и като го следваше, тръгна нагоре, обаче изведнъж се зачуди дали вратите ще бъдат отворени толкова късно нощем. Не трябваше ли катедралата винаги да е отворена? Ако беше заключена сега, можеха вече да се смятат за умрели. Отиде до средния портал, хвана дръжката, дръпна я, помисли за миг, че е заключено, после осъзна, че вратата е много тежка, хвана бравата с две ръце, дръпна я по-силно от преди, отвори вратата, задържа я и накрая погледна към пътя, по който бе дошла.

Дейви беше изминал две трети от пътя по стъпалата; дъхът му излизаше на ледено-бели клъбца. Изглеждаше така дребен и крехък. Но щеше да успее.

Ребека се спусна от камарата сняг към тротоара, препъна се и падна на колене.

Зад нея два духа достигнаха върха на купчината сняг.

— Идват! Побързайте! — изпищя Пени.

Ребека чу писъка на Пени, изправи се веднага и бе направила само крачка, когато два духа се стрелнаха покрай нея. Боже, бяха бързи като вятъра — нещо-гущер и нещо-котка; и двете кряскаха пронизително. Не я нападнаха, не я ухапаха и не просъскаха, дори не се спряха. Тя изобщо не я интересуваше; трябваха им само децата.

Дейви вече беше при вратата на катедралата заедно с Пени. И двамата викаха на Ребека.

Духовете достигнаха стълбището и се изкачиха до половината му за частица от секундата, но после рязко забавиха ход, сякаш осъзнаха, че се приближават към свято място, макар че и това не ги спря напълно. Те запълзяха бавно и предпазливо от стъпало на стъпало, като потъваха в снега, така че едва се забелязваха.

— Влезте в черквата и затворете вратата! — извика Ребека.

Пени обаче се колебаеше — явно се надяваше, че Ребека някак ще заобиколи духовете и ще ги последва към сигурното място (ако в катедралата наистина е безопасно), но дори и с по-бавния си ход духовете бяха стигнали почти до горе. Ребека отново извика. А Пени още се колебаеше. Сега духовете, които все повече забавяха темпото си, бяха на предпоследното стъпало и само на метър-два от Пени и Дейви… вече стигнаха най-горе; Ребека крещеше неистово; накрая Пени бутна Дейви в катедралата. Тя последва брат си, но застана до самата врата, за миг я отвори и надникна вън. Духовете се движеха все по-бавно, но не спираха и се бяха насочили към вратата. Ребека се зачуди дали тези същества могат да влязат в черква, когато им държат вратата отворена, също както вампирите (според преданието) могат да влязат в къщата, ако са поканени или ако някой им държи вратата отворена. Навярно беше шантаво да се мисли, че правилата, които би трябвало да ръководят митичните вампири, биха могли да се отнасят и за тези много истински вуду-дяволи. Въпреки това, обзета от нова паника, Ребека извика отново на Пени и изтича по половината стълбище, защото си помисли, че момичето може би не я чува заради вятъра; изкрещя с всички сили: