Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част I)

Стиснал гладката кост на лъка в съня си, Улф вдигна глава към горния му край, в очите му се появи възхищение от съвършената изработка, от вътрешната сила на древното оръжие. В душата му звънна прекрасна мелодия. Песента на живота, която двамата с дядо му пееха до захлас.

Отвори очи и хвърли поглед към часовника си. Минаваше полунощ. Дъждът беше преминал в суграшица, която яростно почукваше по дебелото стъкло на капандурата, удържало капризите на времето цели шестдесет години. През него се процеждаше бледосинкава светлина, лепкавите й пипала се спускаха надолу като радиация от изоставен реактор.

Стисна глава с две ръце, ясно усети ускорения си пулс. Какво ми става, Господи? Първата му мисъл беше за Аманда. Дали е добре? Защо пък да не е, беше следващият му въпрос. Логиката не помагаше, в душата му започна да се надига лепкав страх. Вероятно остатък от кошмарния сън…

Облече се набързо и тръгна към вратата. Едва в колата се сети, че би могъл да й позвъни, преди да излезе. Не беше в състояние да разсъждава, имаше чувството, че все още е под влияние на съня…

Обилни струи вода шибаха челното стъкло, изпитваше усещането, че всички фарове го заслепяват. Реши да не им обръща внимание. Налагаше се да заобиколи авеню „Амстердам“, тъй като отсечката между Седемдесет и трета и Седемдесет и девета улица се беше превърнала в огромна яма. Миналата седмица там беше пропаднала настилката и всичко под нея — тръбите на водопровода и канализацията, дебелите снопове електрически кабели, примесени с огромни късове асфалт — се беше стоварило в тунела на метрото. Последица от постоянните вибрации и изключителната интензивност на трафика, беше заключението на общинските експерти. Хората, изграждали тези комуникации преди седемдесет години, просто не бяха отчели вероятността от възникването на подобни фактори. Край ръба на дупката бяха поставени пластмасови колчета с опънат между тях полиетилен. Някой вече беше успял да го напръска със спрей, буквите бяха разкривени и заплашителни:

СМЪРТ ЗА ТЛЪСТИТЕ БАРОВЦИ!

Сенегалци с черни като кюмюр лица бяха разпънали платнищата си с евтина стока под навесите на затворените магазини по Бродуей и сякаш не обръщаха внимание на късния час и противното време. Малкото пешеходци, скрити под чадъри и вдигнали яките на връхните си дрехи, изобщо не им обръщаха внимание.

Улф набра номера на Аманда по радиотелефона в колата си.

— Аз съм — рече. — Добре ли си?

— Разбира се — отвърна тя. — Защо? — Смущенията по линията бяха толкова силни, че той не успя да определи нито какво е настроението й, нито дали неволно не я беше събудил.

— Пътувам към теб…

— О, Господи! Преди малко се прибрах, къщата е наопаки. Не можем ли да отидем някъде другаде?

Устата на Улф изведнъж пресъхна. Направи опих да преглътне, но не успя. Имаше абсурдното чувство, че сънуваният преди броени минути кошмар се повтаря в действителност.

— Какво ще… — млъкна, тъй като в слушалката се разнесе остро изщракване. — Ало, Аманда, там ли си?

Мускулите му се схванаха от напрежение, кокалчетата му побеляха върху слушалката. Стори му се, че чува смеха й.

— Аманда?

Линията прекъсна. Той затвори и натисна бутона за повторно избиране. Започна да му дава заето. Господи Исусе! Какво беше това, което дочу миг преди връзката да се разпадне? Кошмарът, прибавен към продължителния разговор с Шипли, очевидно го превръщаше в параноик. Все пак имаше чувството, че гласът, който чу, принадлежеше на някой друг, а не на Аманда. Смущенията по линията бяха ужасни, нима можеше да бъде сигурен, че е разговарял с нея? Помислете си добре , беше му казал Шипли. Още една стъпка напред в това разследване и вече няма да ви позволят да се оттеглите. Ще ви заплашва съдбата на Моравия…

Господи, Боже мой!

Натисна педала докрай, колата се стрелна напред, суграшицата забарабани като картечница по челното стъкло. Приведе се напред и напрегна взор, чистачките се движеха на максимални обороти.

Закова пред блока на Аманда с пронизително скърцане на гумите и изскочи навън. Затъна до глезени в ледена локва, обувките му подгизнаха. Във входа се беше приютила млада жена, притиснала към себе си две заспали близначета. Очите й, уморени и някак остарели, равнодушно проследиха фигурата на Улф, който отнесе с рамо вътрешната врата и полетя нагоре по стълбите.

Апартаментът на Аманда беше на четвъртия етаж. И тук, подобно на всички стари сгради в квартала, асансьорът беше раздрънкан и бавен. Вземайки по три стъпала наведнъж, Улф не можеше да се отърве от чувството, че губи контакт с действителността. Пред очите му продължаваше да стои кървавата сцена, която беше сънувал. Картината ставаше все по-реална, накрая вече не беше сигурен кое е плод на въображението му и кое — истина. Усети остра болка на мястото, където беше проникнал куршумът на Шика от кошмарния сън, ръката му неволно се вдигна да го разтърка. В другата стискаше служебния си револвер.