Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част I)

Вратата на Аманда беше открехната и по гърба на Улф пробягаха студени тръпки. Свали предпазителя на револвера, бутна я навътре с връхчетата на пръстите си, после скочи напред. Свито на кълбо, тялото му влетя в антрето. Спря се до насрещната стена, очите му попаднаха върху дръпнатото резе на рамката.

— Аманда?

— Улф. Оставих вратата отворена… Почти съм готова.

Тялото му бавно започна да се надига, по лицето му плъзнаха струйки пот. Вземи се в ръце, заповяда си той. Това не е сън. Прибра револвера в кобура подмишницата си и извика:

— Къде си? Защо ми затвори телефона?

— Връзката прекъсна. Проклетите ви радиотелефони са толкова несигурни! Не чух почти нищо от това, което ми говореше… А ти чу ли ме, като ти казах „довиждане“?

— Не.

Антрето беше тъмно, но лампионът в хола хвърляше кръг от мека и успокоителна светлина. Аманда не го попита защо не е звъннал отдолу…

Улф прескочи ниското столче до вратата, прелетя през хола със скоростта на светкавица и блъсна вратата на спалнята. Това, което видя, го накара да издаде див вик на болка и ужас.

Подът и стените бяха оплискани с кръв пред леглото се беше образувала цяла локва. Аманда лежеше върху чаршафите гола, с широко разкрачени нозе. Безжизнените й очи бяха насочени към тавана, от зейналата тъмночервена рана на гърлото й изскачаха малки кървави мехурчета.

Улф опря ръка на сърцето й, пръстите му потърсиха сънната артерия. При огромната загуба на кръв това бяха напълно безполезни действия. Но тялото върху леглото принадлежеше на Аманда, а не на някоя анонимна жертва, чието убийство беше длъжен да разследва…

— Връзката прекъсна. Проклетите ви радиотелефони са толкова несигурни! Не чух почти нищо от това, което ми говореше… А ти чу ли ме, като ти казах „довиждане“?

При звука на гласа й Улф подскочи като ужилен, очите му не можеха да се откъснат от бледото й, напълно безизразно лице. После видя касетофона, тикнат в чаршафите до главата й. Повърхността му беше покрита с кръв.

— … Връзката прекъсна. Проклетите ви радиотелефони са толкова несигурни! Не чух почти нищо от това, което ми говореше… А ти чу ли ме, като ти казах „довиждане“?

От устата на Улф изригна проклятие, ръката му се пресегна и изключи машинката. Вдигна глава по посока на отворения прозорец. Железните решетки бяха отключени и леко се поклащаха под тласъците на вятъра. Зад тях се виждаше аварийната стълба. Суграшицата почукваше по перваза и част от нея тихо потропваше върху паркета. Локва все още нямаше, а това означаваше само едно — прозорецът е бил отворен преди броени секунди.

Улф измъкна револвера, прескочи леглото и се насочи към аварийната стълба. Пороят го връхлетя с такава сила, че беше принуден да свие колене и лакти, за да се задържи. Първата му реакция беше да се взре под краката си. Стълбата беше пуста, тротоарът под нея — също. Сложи длан над очите си и погледна нагоре. Стори му се, че нещо помръдва, че вижда някаква сянка… Понесе се нагоре с максималната бързина, на която беше способен, краката му прескачаха по две-три метални пречки наведнъж.

Когато вдигна глава за втори път, сянката тъкмо се прехвърляше на покрива. Сума? Шика? Нямаше време за догадки. Пред очите му беше тялото на Аманда, проснато безжизнено сред окървавената стая, гледката беше остра като нож, забит между ребрата му. Мъката се, превърна в ярост, примесена с, безсилие. Въпреки професионалния си опит, въпреки дарбата на ясновидец, той не беше успял да предпази най-близкото си същество!

Прескочи парапета и се озова на плоския покрив, покрит с плъзгава от дъжда изолационна материя. Очите му обхванаха наведнъж всички подробности на обстановката: водонапорната кула на сградата, правоъгълника над асансьорната шахта, различните по размер и форма вентилационни отвори, капандурата, която беше копие на онази в собственото му жилище, металната кутия на електрическата инсталация, заключената врата към таванските помещения, снабдена с мигаща алармена инсталация. Не можеше да долови никакво излъчване, но някъде сред тази урбанистична джунгла дебнеше убиецът на Аманда.

Суграшицата се сипеше с такава сила, че му беше трудно дори да диша! Пропълзя метър-два напред, после се спря и направи светкавична преценка на ситуацията. Върна се обратно до парапета и започна методично изследване на покрива. Две бяха причините, принудили го да вземе това решение. Първата от тях беше свързана с желанието му да изненада убиеца, който вероятно очакваше появата му откъм аварийната стълба. А втората — да получи максимално пълна представа за топографията на покрива. Защото това щеше да му бъде от полза при предстоящия сблъсък. Трябваше да знае местоположението на евентуалните укрития — така щеше да отреже всички пътища за бягство…