Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част I)

Мигът на капитулацията беше близо. Нервната му система беше парализирана, шокът превърна кръвта му в гъст сироп и блокира всички реакции. Но този миг отмина. Бурната нощ връхлетя върху него с огромна сила, с нея се появи и бледото лице на Аманда, миризмата на кръвта й заплашваше да го погълне. Пред очите му се появиха розовите мехурчета от прерязаното й гърло, с които си отиваше и животът й. Това беше прекалено много, той не можеше да си позволи капитулация. Щеше да се бори докрай — така, както го беше правил винаги досега. Срещу видими и невидими врагове…

Зъбите му проскърцаха от нечовешко усилие, ръцете му се протегнаха напред и нагоре. Безвъздушното пространство на Космоса с нежелание се разкъса и започна да отстъпва, мракът избледня. Вкопчи се в дрехата на сянката, главата му се стрелна напред и с тътен улучи лицето й. В ушите му блъскаха непознати звуци, които може би не бяха нищо повече от тропота на суграшицата върху асфалтовата настилка на покрива.

Понечи да нанесе втори удар, но това беше грешка. С този противник всяко повторение беше грешка. Усети остра болка в бедрото си, сведе поглед и видя как острият ръб на черен ботуш разкъсва кожата му. Ботушът остана залепен за него, движението му беше бавно, в посока надолу. Болката стана нетърпима.

Улф изкрещя, лакътят му потъна в корема на сянката, дланта му нанесе два светкавични удара в лицето й. Чу тежко изпъшкване, натискът на острия ботуш намаля.

Усетил отстъплението на противника си, Улф без колебание се втурна след него, решен да го довърши. В душата му кипеше убийствена ярост, болката от смъртта на Аманда размахваше черните си криле… Видя незащитена част от тялото на врага и се стрелна напред. Но когато стигна на броени сантиметри от него, скоростта на движението му необяснимо намаля. Светът се размаза пред очите му, имаше чувството, че се намира под вода. Дишането му се затрудни, дробовете му пламнаха, пулсът му рязко се забави. Връхлетя го непрогледен мрак, гъст и осезаем, сякаш напоен с олово.

После пламна огънят. Чувството беше ужасно, но някак странно познато. Сякаш за миг беше зърнал лицето на приятел, отделено от него чрез гъстата мрежа на висока ограда…

Сините пламъци го захапаха, пред очите му се появи лицето на Аркильо, ръцете му инстинктивно се вдигнаха да предпазят собственото му лице… В същия миг усети, че краката му се отделят от настилката на покрива и тялото му литва високо във въздуха. Сянката не пропусна да се възползва от предимството си.

Пред очите му блесна ослепителна светлина, после угасна. Суграшицата жилеше израненото му тяло, после изчезна. Само вятърът свиреше в ушите му, но не след дълго затихна и той. Остана единствено тишината.

Миг и всичко се промени. Тишината отстъпи на хаоса и лудостта.

Улучи капандурата с лявото си рамо, дебелото стъкло се пръсна на ситни парчета. Левият крак на Улф бе раздран от горе до долу от остър, подобен на стрела стъклен къс, тялото му полетя в бездънна пропаст, през ивици от ослепителна светлина и непрогледен мрак… Гневни духове съскаха в ушите му, животът уплашено се свиваше и бягаше от тях… После чу шепота на Аманда: Връзката прекъсна. Проклетите ви радиотелефони са ужасни! Не чух почти нищо от това, което говореше… А ти чу ли ме, като ти казвах „довиждане“? Улф несъзнателно прошепна името й, изпод клепачите му бликнаха две бистри сълзи. Тялото му продължаваше да лети надолу, в бездънната пропаст. Съзнанието му се замъгли, паметта изчезна едновременно с последните остатъци на разсъдъка. Накрая болката изтри всичко, включително и последния му писък, изпълнен с отчаяние…

Бащата на Улф се казваше Питър Матсън. И той, подобно на сина си, беше членувал в един от последните елитни мъжки клубове — „Рейнджърите на Тексас“. Беше много горд с това и когато през 1935 година „Рейнджърите“ бяха превърнати в отряди на пътната полиция, отговарящи за реда по време на щатските празници и подчинени на политическата машина, той изпадна в дълбока депресия. Но това ли беше единствената причина, поради която напусна съпругата си и Улф? Питър Матсън беше човек на честта и мъжката дума, горд като тореадор. Владееше до съвършенство „конжо“ — японски израз, чието значение Улф научи години по-късно от своя сенсей по айкидо и който означаваше фанатична и почти мазохистична привързаност към физически действия, съдържащи в себе си изключителна степен на трудност и болка. Човек не може да овладее „конжо“, без да държи под пълен контрол своите душевни емоции, заяви категорично сенсеят. По този начин, без дори да се усети, Улф беше получил вярна представа за личността на баща си…