Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част I)

Очите на Белия лък — бляскаво черни и горди, се спряха върху лицето на Улф.

— Сега вече можем да тръгваме. Готов ли си? Готов за какво?

Улф нямаше отговор на този въпрос, но загадъчното поведение на стареца го караше да изпитва чувството, че нещо се очаква от него. Не знаеше какво е то, а дядо му очевидно нямаше намерение да му каже.

От друга страна, дори през ум не му минаваше да откаже. Винаги беше изпълнявал желанията на дядо си, без да се замисля. Очевидно още от най-ранна възраст беше закърмен със сляпото подчинение към по-възрастните, това беше просто в кръвта му. А баща му побесняваше от яд, защото искаше синът му да е силен и независим, да разчита единствено на себе си…

Напуснаха Елк Бейсин на коне — любимото превозно средство на дядо му. Долината тънеше в дълбок сняг. Шошоните от Уинд Ривър са били сред първите индиански племена, които опитомили коня и разбрали ползата от него. Дядо му твърдеше, че те никога не са го считали за по-низше същество и са се отнасяли към него с безкрайно уважение. Беше много студено. Улф беше увит в кожи и ръчно тъкани одеяла (Белия лък не позволяваше внукът му да носи съвременни дрехи, когато беше с него), докато старецът беше по риза и тънък панталон от еленова кожа, които Улф го беше забелязал да носи и през лятото. На краката му имаше меки мокасини с подметка от зебло, декорирани с красиви мъниста и никелиран метал.

Потънали в синкав здрач, те спряха за почивка сред пустинната равнина, навсякъде около тях виеше леденият вятър. Белия лък избра мястото — малка падинка в близост до замръзналите води на потока Севиер, който няколкостотин метра по-нататък се вливаше в малко солено езеро.

— Ти имаш късмет — рече Белия лък, докато разпъваха палатката, изрисувана с кабалистични знаци, които приличаха на бойни тотеми. — На твоите години аз прекарах тежка болест… — После му разказа за ужасните епилептични пристъпи, които получавал в продължение на години. — Бяха толкова силни, че четири дни след това не можех да се оправя. Потъвах в мъртвешки сън и сънувах духовете на всичко, което ме заобикаляше — бизони и вълци, мечки и ястреби… След известно време осъзнах, че това са духове на убити животни и ми се явяват с определена цел — да ми подскажат, че съм роден за шаман…

„Но как е възможно това? — питах ги аз. — Нали съм болен?“

А те отговаряха:

„Като шаман ти трябва да лекуваш болестите. А за да ги лекуваш, трябва да ги познаваш…“

Събудих се с убеждението, че трябва да излекувам първо своята болест, а след това да опозная и чуждите.

Улф се запита как е било възможно това, но старецът не му остави време за размисъл. Протегна ръка към торбата от дебела говежда кожа и извади един лък. Беше направен от кост, плътно увита с животински черва, предварително накиснати в разтвор от индиго, тетивата му беше двойна. По краищата му имаше ястребови пера, от долната му част висеше крак на същата птица.

— Този лък е направен от рогата на карибу — поясни старецът и се настани на рогозката. — Несъмнено си чувал, че оръжията от костите на карибу обладават огромна мощ. Сега ще ти разкрия тайната — тази мощ идва ето оттук… — удари с длан гърдите си, малко над сърцето, — … а не както повечето индианци са убедени — от рогата на животното… Рогата са нещо като склад за нея… Разбираш ли?

Улф кимна с глава, но вътре в себе си беше убеден, че не разбира абсолютно нищо. Каква мощ? Мощта е нематериално качество, как е възможно да се съхранява в някакви си рога?

Дядо му се усмихна, сякаш четеше мислите му:

— Ритуалните предмети носят определена полза, особено оръжия като този лък… Защото се използват не само като оръжие, но и като тайнствени маркери, като талисмани, чрез които човек усеща силата си… — Видял изражението върху лицето на момчето, той се приведе напред: — Представи си едно огледало, Улф. Можеш ли да познаеш лицето си, без да погледнеш в него? На снимка може би? Но как ще си сигурен, че това е твоето лице? Отражението в огледалото е твоят маркер, твоята изходна точка…

Разговорът прекъсна, тъй като трябваше да се приготвят за нощуване. Когато всичко беше готово и двамата хапнаха по парче изсушено бизонско месо и купичка печена царевица, старецът се отпусна в завивките си и продължи темата:

— Излекувах се с помощта на този лък… — по набразденото му лице скачаха червеникавите отблясъци на огъня. — И в течение на този процес успях да открия себе си, своята мощ… Сънувах, че едно карибу идва при мен, сутринта тръгнах по следите му. Гоних го в продължение на седмица и най-накрая го настигнах. Вътре в себе си чувствах, че животното не иска да бяга от мен, а напротив — вика ме със силата на духа си…