Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част I)

— Какво казва камъкът? — попита Белия лък.

Улф беше толкова ужасен, че от устата му не успя да се откъсне нито звук. Преглътна няколко пъти, после глухо промълви:

— Този младеж не страда от болест… Някой е откраднал душата му…

— Да — кимна Белия лък, сякаш предварително знаеше отговора. — Това е причината, поради която те е посетил духът на черната мечка. Младежът се намира под нейната закрила, а духът му се нуждае от помощта на шаман.

— Но аз не съм шаман, дядо.

— Свали камъка от челото му — заповяда Белия лък, сложи една от стрелите на тетивата и тикна оръжието в ръцете на Улф. — Ще ти кажа какво се е случило… Някъде е умрял човек… Страхлив човек, който не е имал куража да извърви сам пътя към Отвъдното. Затова е откраднал душата на това момче. — Очите му се заковаха върху лицето на Улф: — При третото докосване на камъка върху челото му ще усетиш как песента на живота секва…

— Добре — кимна Улф и потръпна от това, което предстоеше да се случи.

— Трябва да върнем откраднатото — продължи старецът. — И за тази цел ще тръгнем по пътеката на смъртта…

Наоколо се спускаше мрак, но Белия лък не му обръщаше внимание. Хвана ръката на Улф и го поведе към брега на потока Севиер.

— Реките са пътищата за бягство — поясни той, седна край водата и запали лулата си. Предварително я беше напълнил с някаква смес, която изобщо не миришеше на тютюн. Дръпна няколко пъти, подаде лулата на Улф и той покорно напълни дробовете си с пушек. За негова изненада сместа беше лека и ароматна, не предизвикваше пристъп на кашлица… Подаваха си лулата, докато в чашката й остана само пепел.

— Да вървим — рече старецът и бавно навлезе в реката.

Улф го последва. Водата беше толкова студена, че тялото му се скова. Беше дълбоко, върховете на мокасините му не достигаха до дъното. Понечи да се дръпне, но дядо му го държеше здраво и продължаваше да върви напред. Обля го вълна на страх и паника, но после всичко се промени. Тъмните дълбини бавно променяха цвета си, студът изчезна. Улф с изненада откри, че макар и дълбоко под повърхността, дишането му е съвсем нормално. Вместо да го успокои, този факт допринесе за засилване на паническия му страх.

Усети леко подръпване, обърна се и видя, че старецът му прави някакъв знак. Пред тях имаше купчина камъни, бели като оглозгани кости, в средата им се виждаше тесен проход. Пътеката на смъртта. На няколко крачки от двамата се беше изправил непознат старец, до него стоеше младежът, който бяха открили горе, в пустинната равнина. — Той ги усети и извърна глава, но старецът рязко го дръпна.

— Сега трябва да бързаме — прошепна Белия лък в ухото на Улф. — Иначе ще навлязат в пътеката и ще бъде късно… Използвай лъка!

— Страх ме е! — потръпна Улф. — Това е работа за шаман, а аз не съм такъв…

— Използвай лъка! — повтори със заповеден тон старецът. — Пусни стрелата!

Улф вдигна лъка с треперещи ръце, пръстите му нагласиха задната част на стрелата върху тетивата. От лицето му струеше пот, стомахът му се свиваше от страх. Опъна тетивата, от очите му рукнаха сълзи. Наложи се да използва цялата сила на ръцете си, тъй като лъкът беше изключително стегнат, направен за гигант като дядо му… Помисли си за нещастното момче, проснато безпомощно там, горе, люшкащо се между живота и смъртта. Стисна зъби, опъна тетивата докрай и се прицели в гърба на стареца, който бързо се отдалечаваше по пътеката. Стрелата излетя с остро бръмчене.

До ушите му долетя грозен вик, после тялото на младежа изчезна. Устата му се напълни с вода, очите му лютяха, стомахът му изхвърли съдържанието си навън — гадно, плъзгаво и солено…

Отвори очи и разбра, че се намира в средата на палатката. Беше сух, всичко наоколо изглеждаше така, както го бяха оставили, преди да откликнат на призивите, отправени им от духа на черната мечка. Душата му ликуваше, възприятията му бяха невероятно изострени. Спомни си за лулата, която бяха изпушили заедно със стареца. Вероятно именно нейното съдържание беше причина за странните му видения, които наподобяваха халюцинации. После попипа засъхнала сол по кожата си и разбра, че наистина се е потапял във водите на Севиер…

Ужас нахлу в душата му. Значи всичко е било истина! Значи наистина се е втурнал през речния портал към царството на мъртвите!

Замаяно се надигна от постелята. Огледа вътрешността на палатката, после излезе навън. От Белия лък нямаше следа. Улф беше сам сред скованата от студ равнина. За дядо му напомняха само двете стрели от гъвкави лозови клонки.