Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част I)

Суграшицата, фосфоресцираща от неоновите реклами на Манхатън, блъскаше лудо по предното стъкло, чистачките не вършеха почти никаква работа. Улф се пресегна към телефона и набра домашния номер на Аманда. Дали се е прибрала от онзи тъп купон? Не се притесняваше, че може да я събуди, защото днес нямаше часове.

— Аз съм — промърмори в слушалката той. — Тръгнал съм към теб…

— Апартаментът е пълна кочина — рече тя. — Да идем някъде другаде.

— У дома?

— Нищо против, стига да не е тук.

Петнадесет минути по-късно спря пред входа на блока й. Принуди се да кара по-бавно от обикновено, просто защото времето беше отвратително. Очите му пробягаха по фигурите на трима или четирима скитници, натикали се под брезентовия навес и легнали върху парчета картон. Доколкото можеше да види, всички спяха. Суграшицата оглушително почукваше по покрива на колата.

След минута улови някакво движение във входния вестибюл. Плътно увита в полите на подплатения си шлифер, Аманда отвори вратата и прескочи спящите бездомници. Излезе на тротоара и тръгна към колата с широка крачка, внимавайки да не стъпи в някоя локва.

В същия миг в главата на Улф звънна предупредително звънче, косъмчетата на врата му настръхнаха. Нещо не беше наред. Походката. В нея имаше нещо много познато, но не беше сигурен, че принадлежи на Аманда. Напрегна взор към лицето й, но флуоресцентната светлина от уличния стълб превръщаше чертите й в неясна маска.

Разтърка очи и уморено въздъхна. Работя прекалено много, явно съм се преуморил, рече си. Наведе се да отвори вратата на Аманда и изведнъж се оказа лице в лице с красивата японска художничка Шика.

В очите й пламтеше бясна омраза. Дясната й ръка се повдигна бавно и някак лениво, между пръстите й проблесна синкавото дуло на пистолета, което Улф вече познаваше от стълкновението й с уличните бандити. Устните й, черни на студената светлина, бавно се раздвижиха. Вероятно казваше нещо, но Улф не беше в състояние да го чуе. Суграшицата вдигаше доста голям шум, а и стъклото на прозореца беше вдигнато. После от дулото на пистолета излетя алено пламъче, експлозията във вътрешността на купето беше оглушителна.

— Не! — изкрещя Улф в мига, в който стъклото се пръсна на хиляди късчета. Куршумът накара тялото му да отскочи към шофьорската врата, в устата му се появи метален вкус, примесен със солената миризма на кръвта. После го връхлетя болката…

Събуди се рязко, седна в леглото и объркано се огледа. Намираше се в собствената си спалня, сърцето му лудо блъскаше, все още чувстваше болка в тялото си — там, където беше проникнал куршумът от кошмарния сън. Механично потърка мястото — сякаш искаше да се увери, че всичко е било плод на фантазията му.

Включи осветлението и втренчи поглед във водните струи, които шибаха дебелото, обковано с мед стъкло на капандурата. Тя сякаш висеше в празно пространство — така, както се чувстваше и самият той в годините на далечното детство, увиснал между баща си и дядо си, раздвоен и несигурен, разчитащ единствено на помощта на мама…

Виждаше лицето на майка си толкова ясно, сякаш седеше срещу нея. Черните изразителни очи надничаха иззад тежки клепачи, високите скули намекваха за решителност и душевна сила, извивките на носа и брадичката й бяха съвършени, също като устата. Черната й коса със самотни сребърни нишки стигаше чак до кръста, в нея бяха оплетени блестящите мъниста на Белия лък, наричани от индианците „спяща красота“. Всяка черта на лицето й говореше за силна воля и изявена индивидуалност.

Беше си извоювала репутацията на мъдра и свята жена, проявяваше качества на ясновидка, много хора се обръщаха към нея в моменти на мъка и психическа нестабилност.

Въпреки всичко Улф беше убеден, че силата й се крие в изключителната пасивност на поведението й. Единствена жена в семейството, тя съзнателно беше отстъпила поле за действие на мъжете в него.

Отпусна се по гръб и затвори очи. След известно време задряма и започна да сънува. Озова се в стаята на детството си. Вървеше към стария скрин, в който бяха подредени дрехите му. Отмести ги и извади лъка. Беше стар, но великолепна изработка, от рогата на карибу.

Дядо му го беше направил още като младеж, най-много петнадесетгодишен. Това е било трудна и амбициозна задача. Повечето от лъковете на племето са били изработвани от здраво оплетени и изключително гъвкави клонки, увивали са ги с изсушени животински черва, а ролята на лепило играела смес, известна под името асфалтум. Изработката им била сравнително лесна. Докато хората, които правели лъковете си от рог, били, обект на благородна завист и преклонение, всички ги считали за надарени ловци.