Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част I)

Накрая на Минако й дойде до гуша от безкрайните медицински експерименти върху дъщеря й, отиде в болницата и си я прибра. Оттогава до днес Хана живееше тук, в това убежище от стоманобетон и пъстри ветрила.

Беше наследила красотата на майка си — порцелановата кожа, овалното лице, красиво очертаните чувствени устни. Но към тях беше прибавила и още няколко завидни качества — душевна сила, изящество на език и стил, изострена чувствителност по отношение на тайнственото и свръхестественото в живота. Баща й го нямаше от години, изхвърлен от Минако в момента, в който се разбра, че се е оженил за нея заради парите й. Той очевидно не изпитваше желание да вижда дъщеря си, а може би Минако му беше забранила това. Южи отдавна беше забелязал, че майка му прави всичко възможно да закриля своята дъщеря.

На практика беше убеден, че единствен той е в състояние да разбира Хана. Минако беше правила много опити в това отношение, но в крайна сметка се провали. Просто защото твърде много години е била обречена да гледа на детето си като на инвалид и постоянно го е сравнявала с развитието на другите деца… Южи виждаше сестричката си в съвсем различна светлина, в душата му имаше много обич към нея, но и значителна доза любопитство. От своя страна Хана, безспорно усетила това любопитство, макар че никога не беше го демонстрирала открито, отвърна на чувствата му с цялата искреност на богатата си душа. Двамата приличаха на някаква особена батерия, на анод и катод, при чието докосване се създаваше странна и непозната на никого енергия.

Освен че обичаше сестра си, Южи много я харесваше. Беше остроумна и на моменти изключително забавна, макар че общо взето рядко се смееше. Демонстрираше невероятен ум, понякога доста хаплив за околиите. Често изпадаше в дълбока депресия и Южи се безпокоеше за нея, главно защото не можеше да види причините за тези резки душевни колебания и се страхуваше, че зад тях се крият последиците на коварната болест. Те идваха с периодичността на месечните и цикли и бяха също толкова неизбежни.

Когато беше в компанията на Хана, в съзнанието му често се появяваха стихчетата на любимия му поет Танигуши Бузон:

А когато си тръгваше от дома й, в душата му трайно се настаняваше убеждението, че в света има далеч повече неща от тези, които беше усвоил посредством емпиричната методология на науката, че са далеч от нея и универсалните й константи. В такива моменти изпитваше доста сериозни затруднения и не знаеше кой е верният път, докъде се простира картината на реалния свят и откъде започват мечтите…

— Сега пък какво те тревожи? — меко попита Хана.

Южи въздъхна и се потопи в топлата прегръдка на неповторимото й излъчване.

— Оракула — рече.

Зад прозорците на дневната се издигаше горичка от свежозелен бамбук. Хана я беше засадила край високата каменна стена, която отразяваше светлината по хиляди различни начини. Част от растенията се издигаха вертикално нагоре, други растяха под ъгъл. Преплитаха се по особен начин, общото впечатление беше възхитително. Имаше моменти, в които малкото вътрешно дворче — някакви си четири квадратни метра — изглеждаше толкова необятно и внушително, колкото склоновете на свещената планина Нара. Южи обичаше да бъде с лице към тази гледка, тя неизменно даваше воля на най-съкровените му мечти…

— Започвам да съжалявам, че изобщо се заловихме с този проект — добави той.

Хана внимателно го погледна и попита:

— Кой ти съобщи за смъртта на Моравия?

— Има ли някакво значение? — въздъхна Южи. — Зная, че отговорността за нея носи Оракула и това е същественото… Никога не съм мислил, че ще създам машина, която ще носи отговорността за човешки живот!

— Южи-сан, говориш така, сякаш Оракула е убил Моравия!

— Нима не е точно така?

— О, не — поклати глава тя, забеляза горчивината, изписана на лицето му, и побърза да хване ръката му. — Ела! — придърпа го до себе си и продължи: — Случаят с Моравия беше нещо като генерална репетиция. Ние всички бяхме убедени в непогрешимостта на Оракула, но се оказа, че и той може да се провали…

Южи изсумтя и поклати глава.

— Не бива да се отказваш поради една-единствена грешка — продължи да настоява Хана. — Оракула има изключително значение. Можеш ли да приемеш, че аз вярвам в тайните на Вселената? Можеш ли да разбереш убеждението ми, че в нея има нещо неизвестно, но прекрасно? Понякога имам чувството, че тялото ми е клетка, в която душата ми живее насила. Като див звяр в зоологическата градина… Имам чувството, че съм жив организъм от второ качество, просто защото съм от плът и кръв…