Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част I)

— Не биваше да го правим толкова скоро — каза Южи Шиан.

— Нямахме избор.

— Но да убиеш човек…

— Беше нещастен случай. Неволна грешка.

Южи погледна майка си Минако. Небето над Токио бавно просветляваше. Вляво от тях се простираше пазарът Тцуки, гора от голи електрически крушки осветяваше купища сребриста риба. Мъже е високи до коленете гумени ботуши поливаха сергиите си с маркучи. Острата миризма на риба ги обвиваше в гъсти вълни, главозамайваща като пенлива бира. Зад гърба им се издигаше тъмната грамада на склада, в който държаха Оракула…

— Аз съм учен, мамо — промълви Южи. — Би трябвало да зная, че процедурите изискват да изчакам…

— Какво? Клиничните изследвания? Знаеш много добре, че в нашия случай това би било губене на време… От опитите с низши организми няма да получим нищо.

Южи извърна глава към реката. Над тъмните води се стелеше лека мъгла, печален и призивен зов на невидими сирени пронизваше неподвижния въздух.

Той кимна с глава, съзнавайки правотата й. Наистина нямаха избор, дори от научна гледна точка. Технологията изисква изпитания, но резултатите от тях го вцепеняваха.

— Ще ти донеса чай, Южи-сан — тихо каза Минако. Отиде до една от многобройните сергии, предлагащи суши и топли напитки, обърна се и погледна сина си. Стоеше сред купищата риба с приведени рамене, настръхнал от утринния хлад. Изглеждаше ужасно самотен. Сърцето й се сви. Обичаше всичките си деца, но Южи беше единственият й син. Дори само този факт беше достатъчен, за да бъде най-близко до сърцето й.

Но Южи притежаваше гениални познания в областта на биохимията, името му беше широко известно в научните среди. Минако поръча чай и се замисли за своя син. Цял живот се беше стремила да го държи далеч от тъмните сили, но сега идваше времето за промяна. Това беше неговата карма. А и нейната.

Южи търпеливо чакаше завръщането на майка си, в душата му цареше чувство за вина. Разбира се, той не би могъл да знае как ще се отрази на Моравия срещата с Оракула, но рискът си беше риск. Отвсякъде го заобикаляха плоски, лишени от цвят очички. Тук-там мърдаха опашки, стоварващи се с плясък върху мокрия бетон. Това беше единственият признак на живот в обречените морски обитатели.

— Заповядай — подаде му димящата чаша Минако. Градът наоколо бавно се пробуждаше, до кипящата като котел дневна суматоха все още имаше часове… Лабораториите за изпитание на Оракула бяха умишлено създадени в този район на града. Тук цяла нощ беше оживено, никой не би обърнал внимание на факта, че в склада постоянно влизат и излизат хора.

— Означава ли това, че всичко трябва да започне отначало? — попита майка му.

Южи се замисли. Този въпрос го измъчваше от момента, в който научи за смъртта на Лорънс Моравия.

— Не мисля — въздъхна най-сетне той. — Нищо не доказва, че сме избрали погрешен път… Едновременно с това ни се губи важна част от мозайката… Образно казано, нашият проблем изглежда така: разполагаме с мощен генератор, който може да даде осветление на един цял град… Но в момента, в който го включим, той изгаря, тъй като е прекалено силен… — Извърна се към нея и вече с убеждение в гласа добави: — Не, няма да започнем отначало. Трябва просто да сменим ключа, чрез който задействаме генератора…

Минако кимна с глава и въздъхна:

— Чувствам се виновна, Южи-сан. Аз бях тази, която те подтикваше да създадеш Оракула. Аз бях тази, която доведе Моравия и го предложи за опитно свинче…

— Но той беше съгласен, мамо. Знаеше на какви рискове се подлага.

— Това означава, че не бива да се чувстваш виновен, Южи-сан — тъжно се усмихна Минако. — Такава е била кармата му…

— Имаш право, мамо — съгласи се Южи. — Въпреки това обаче искам да отида в Сензо-жи…

— Правилно — кимна Минако. — Ще те придружа.

Спуснаха се до брега на реката, взеха едно водно такси и се насочиха към Асакуза. Там беше храмът на Сензо-жи, Издигнат в чест на Канон — будистката богиня на милосърдието. Свято място, където Минако водеше децата си на всеки празник.

Вървяха край дългата редица сергии, предлагащи какво ли не — чадъри от оризова хартия, традиционни дървени гребени, механични играчки и саке… Спряха пред огромната урна за ароматични пръчици до входа, събраха длани и се оставиха да бъдат обвити от гъстия облак дим. Това беше ритуал, чрез който се молеха за здраве.

Изкачиха каменните стъпала и влязоха в храма. Вътре цареше звънлива тишина. Отвсякъде ги заобикаляха високи колони, на които бяха окачени фенери. Високо над главите им се виждаше сводът, изрисуван с красиви фрески. Те показваха сложните драми на японската митология, а за онези, които не вярват в митове — на древната японска история.