Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част I)

— Защо трябва да го правя? — обърна се да я погледне Улф.

— Де да знам — обърка се Маун. — Но след като се появявате тук и… Господи, не знам… — прехапа устни и потъна в изпълнено с неудобство мълчание.

— Кога започнахте да го наричате Лари?

— Нали така се казва? — сви рамене тя и от устата й се показа поредният огромен балон. — Всъщност Лари и аз… — поколеба се, после добави: — Мисля, че именно заради това се отбиваше толкова често… Не беше нищо особено, само дето… — Посочи една матова врата в дъното на помещението и се изкиска: — Една събота отидохме там и се начукахме… Беше бърза работа, защото в галерията имаше посетители… Чувахме ги как се разхождат и си говорят, докато ние се чукахме… много бърза работа…

Бас държа, че е била бърза, помисли си Улф, а на глас попита:

— Кога господин Моравия, тоест Лари… купи своя Шика?

— При откриването — отвърна Маун. — Дойде на купона. Шика беше тук, той си поговори с нея и купи скулптурата… Чакайте да се сетя… Да, преди около седмица… Затова си помислих, че…

— Че искам да върна произведението.

— Да — направи гримаса Маун. — Нещата на Шика не са за всеки, знаете… Честно казано, мислех, че не стават и за Лари… Но той си поговори с нея и после плати…

— Как мислите, възможно ли е да е чукал и нея?

— Не знам — направи поредния си балон Маун. — Може би. Той си падаше по тия неща.

— По кои неща?

— Всички адвокати ли са толкова заковани? — въздъхна Маун и направи плашеща гримаса с черните си устни. — Лари обичаше да чука, но не си падаше по усложненията и обвързването. Поне такова беше моето впечатление…

— Значи тряс-прас, мерси, мадам, и толкоз, а?

— Всички са такива — засмя се Маун.

— Кои всички?

— Ами мъжете като Лари. Бързо го разбрах що за птица е. Баровец, пълен с мангизи… Бас слагам, че се е хранил по разни фантастични места като „Четирите сезона“ и „Лютес“… Искам да кажа, че външно и той беше подвижна закачалка за дрехи като всички останали, само дето отвътре им се хилеше… На другите закачалки, де… Мразеше този начин на живот, просто му беше неприсъщ…

— А кой му беше присъщ?

Маун се извърна да го погледне.

— Лари беше извратен — рече. — Сериозно извратен.

— В сексуално отношение, така ли?

— Че в какво друго?

Той се замисли за момент, после попита:

— А вас върза ли ви?

— Вие негов адвокат ли сте, или психоаналитик? — потръпна леко Маун и устата й изпука поредния балон. — Не го е правил, но честно казано не бих имала нищо против…

— Така ли? — изненада се Улф и неволно се запита дали същества като тази Маун имат родители.

Тя се приближи, в носа го удари острата миризма на екзотичен парфюм.

— И ти ли си от онези шантавите, дето искат всичко да държат под контрол? — попита. — Знам, че повечето мъже са такива, но понякога е много приятно да изпуснеш контрола… Страхотно е, можеш да ми повярваш… Удоволствието имам предвид… — вдигна глава да го погледне: — Обичаш ли удоволствията? Имаш ли някаква представа от тях?

Улф изпита ирационалното чувство, че в следващия миг тая клечка ще го покани в шумната задна стаичка за един бърз сеанс. Част от съзнанието му се питаше какво ли може да получи от нея, а останалата тръпнеше от ужас, че изобщо може да си задава подобен въпрос.

— Каза, че Лари е бил тук с някакъв приятел — леко се отдръпна той.

— Тъй ли? — изгърмя с дъвката си Маун.

— Каза, че е искал да му покаже галерията и се е правел на баровец… И онзи ли беше извратен?

— О, не — засмя се тя. — В никакъв случай. Онзи беше скован и хич не изглеждаше наред…

— Как така?

— Знаеш как — отвърна тя и изви глава. Изведнъж заприлича на някакъв боен петел от неизвестна порода. — Не си ли ги срещал по улиците? Костюмче, подстрижка, стегнат задник над лъскави чепици…

Изведнъж усети, че няма смисъл да я разпитва за повече подробности. В съзнанието му се появи аленото сияние и сред пламъците започна да се очертава едно лице… Красив млад мъж, спортен тип, вероятно възпитаник на Йейл… Насочи психическата си енергия към Маун и изтръгна останалите подробности. Рус, с ярки и пронизителни сини очи…

— Не е от града, нали? — попита.

— Не е…

— Откъде знаеш?

— Непрекъснато повтаряше „Там при нас, в Ди Си…“ и други подобни глупости. — Вдигна глава и го възнагради с онзи особен поглед, който си разменят единствено кореняци нюйоркчани: — Освен това изглеждаше като онзи, дето викал: „Глей, глей к’ви високи къщи!…“