Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част I)

— Кой може да е предателят?

— Не зная.

Беше толкова близо до нея, че устата му докосна бузата и ъгълчето на устата й.

— Малцина могат да бъдат заподозрени. Само няколко души разполагат с достатъчно власт, опит и кураж… — Тънък пласт слюнка запечатваше плътно стиснатите й устни, той изведнъж изпита копнеж да го има… — Мъжът притежава силата и волята, които са необходими на всеки, дръзнал да се изправи срещу нас… А жената — потайността… Какво казва вътрешното ти чувство? Мъж или жена?

— Мъж.

— И аз съм на това мнение. Най-големите ми подозрения са насочени към Шото Вакаре — пусна китката й и със задоволство отбеляза, че тя не направи опит да я отдръпне. — Познавам силата на твоята дарба и в подобни случаи й се доверявам изцяло…

— Винаги съм изпълнявала желанията ви, Нишитцу-сан.

Той не можа да се сдържи и вкуси от влагата върху устните й.

— Скоро пак ще го сториш — прошепна. — С твоя помощ ще открием предателя…

В отговор Евън вдигна глава и изложи на показ дългата си шия. Нишитцу усети как в душата му се надига злокобна страст, безспорно предизвикана от нежната плът, блеснала покорно пред очите му.

Намести се върху нея, бедрата й изчезнаха под могъщия му торс. От устата й се изтръгна сподавен вик, но той вече беше различен от уплашените стенания, които беше издавала преди миг…

Улф реши да не казва на никого за тайната вратичка в гардероба на Моравия, водеща към килията със странните снимки и гротескната скулптура. Не каза дори на Боби, макар че не знаеше причините за това. Някакъв вътрешен инстинкт го предупреждаваше да запази това откритие за себе си, поне на първо време…

Късният следобед беше студен и неподвижен, сякаш годишните времена не съществуваха, а на тяхно място над града се беше спуснал огромен леденосив похлупак, който заплашваше да го превърне в пустиня. Паркира на Трета улица-Изток срещу стара каменна сграда. Партерният етаж беше зает от художествена галерия, разбира се, ако човек може да нарече изкуство парчетата плат и необработена кожа, залепени върху разкривени железа. Зад железните, боядисани в тъмнозелен цвят решетки на прозореца можеше да се види огромна безформена купчина от зелени, пурпурни и жълти предмети, които изглеждаха като зееща рана под елегантен надпис:

УРБАНИСТИЧНО РАЗЛОЖЕНИЕ.

Поне името са улучили, помисли си той. Решетъчната врата беше отворена, но въпреки това човек оставаше с чувството, че скулптурите до прозореца попиваха цялата светлина на студения зимен ден.

Вътрешността на галерията беше мрачна и тъмна. Там се разпореждаше болезнено слаба млада жена с тяло като закачалка за дрехи и червена като пожарогасител коса. Цветът на кожата й беше болезнено синкав, очите й бяха силно гримирани, а червилото и лакът на ноктите й бяха по-черни дори от стените на галерията. Всичко това я поставяше по-близко до смъртта, отколкото до живота, а според Улф именно това е била целта й. Много очарователно, помисли си той. Или безкрайно отвратително. Всичко зависи от гледната точка…

През свити устни и стиснати зъби го информира, че името й е Маун. Улф се представи като адвокат, поел грижата за имуществото на покойния Лорънс Моравия. Маун го погледна с отсъстващ поглед и той тикна една от снимките на убития богаташ под носа й.

— О, Лари — прошепна тя. — Значи е умрял? Страхотно! — Толкова й беше опечалението. Сви рамене и добави: — Често идваше тук, разбира се. Харесваше му. Играеше обикновената игра — сякаш случайно е попаднал тук и иска да провери дали галерията ще допадне и на приятеля му… Отначало мислех, че е като всички останали, но скоро разбрах, че ще стане купувач… — Разпечата пакетче дъвка „Базука“ и хвърли една плочка в устата си: — Човек свиква да разпознава посетителите, знаете… Например вие… Още като пристъпихте прага, разбрах, че не сте дошъл да купувате…

— Защо тогава съм влязъл?

Дори ида усети, че я поднася, Маун с нищо не го показа. Наклони глава и започна да го разглежда като мостра от произведенията на неизвестен авангардист. Челюстите й съсредоточено се движеха, след миг пред устата й изскочи най-големият балон, който Улф беше виждал в живота си.

— Помислих, че сте се объркали. Малко по-надолу има един бутик на име „Урбанистичен дизайн“, там продават разни модни стоки…

— Това тук не са ли модни стоки? — разпери ръце Улф.

— А модно ли е изкуството? — отвърна сериозно тя. — То не е предназначено да служи един сезон, а после да бъде захвърлено… Не, то е извън времето, именно това качество го превръща в изкуство… — Очите й следяха бавното му придвижване из галерията, устата й продължаваше да прави балони. — Всички тези неща са произведения на една художничка, казва се Шика… — После в очите й изведнъж се появи безпокойство: — Надявам се, че няма да искате обратно парите на Лари…