Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част I)

— Искаш да кажеш, че Шипли или не съществува, или е секретен агент, така ли?

— Горе-долу — промърмори Фред. — Слушай, направих каквото можах, време е да си гледам и моята работа!

Улф прекъсна разговора, очите му се насочиха към облака бяла пара от дупката в асфалта, който бързо се разпръскваше от ледените капки на дъжда. Какво общо е имал Лорънс Моравия с агент от Министерството на отбраната? Или Маун, увлечена в играта на котка с мишка, му е пробутала фалшива информация?

Извади бележника си и втренчи поглед във вашингтонския номер, който намацаната мадама му беше продиктувала, без нито за миг да се запъне. Пое дълбоко дъх, после бавно започна да го набира.

В ухото му прозвучаха седем сигнала и той вече се готвеше да затвори, когато нещо прещрака и вместо очаквания монотонен глас на телефонния секретар в слушалката се разнесе съвсем истински мъжки глас:

— Шипли.

Сърцето на Улф пропусна един такт.

— Мак Джордж Шипли? — пожела да се увери той.

— Да. Кой се обажда?

Тенор, при това съвсем младежки. Пред очите на Улф изплува портретът, който му беше нарисувала Маун. Представи се и попита:

— Познавате ли човек на име Лорънс Моравия?

— Нали нямате нищо против, ако направя справка с висшестоящия ви офицер? — попита Шипли. — Дайте ми номера на значката си и телефон, на който мога да ви открия. Ако всичко е наред, ще ви позвъня в рамките на десет минути.

Улф се подчини и прекъсна разговора. Сега ще чака да бъде проверен от един шпионин. Интересна ситуация! Отново се запита защо Моравия е пътувал толкова често до Япония и обратно. Ако Шипли е таен агент на Пентагона, той положително има достъп до секретни материали, заради които всеки може да бъде убит. Изведнъж си даде сметка, че прави опит да влезе в една игра, която няма нищо общо с ежедневните му занимания.

Отсреща се появиха още два автомобила на фирмата по поддръжка. Хората с жълти мушами станаха повече, около мястото на повредата бяха струпани пневматични чукове и друго оборудване, движението започна да се задръства. Улф имаше чувството, че авеню „С“ всеки момент ще бъде затворено.

Замисли се за обаждането, което току-що беше осъществил, най-вече за паузата, настъпила след седмото позвъняване. Без съмнение сигналът е бил прехвърлен някъде и това някъде можеше да бъде както в съседния щат, така и на другия край на глобуса.

Телефонът бръмна и той почти подскочи от изненада.

— Матсън — изрече задъхано в слушалката.

— Наистина сте вие — отвърна му познатият тенор с някакво едва доловимо снизхождение. Сякаш психиатър успокоява превъзбудения си пациент. — Бързам да отговоря на въпроса ви: да, наистина се познавах с Лорънс Моравия.

— За вас ли работеше?

— Господин Матсън — въздъхна Шипли, пропускайки званието на Улф. — Мисля, че ще е по-добре да се срещнем. Вземете совалката утре сутринта в единадесет. На летището хванете някое такси и карайте към Китайския квартал. На улица „Х“ има един китайски ресторант, казва се „Феникс“. Точно в един ще бъда там.

Около дупката в асфалта бяха подредени ярко оцветени прегради, движението беше блокирано. Хората в колите търпеливо чакаха намесата на полицията и пренасочването на трафика. Но за момента изход нямаше.

Директорът на полицията Джак Бретхард беше полицай от кариерата и притежаваше всички необходими качества, за да стигне до върха. Не на последно място сред тях бяха умението му да се справя с уличните безредици и да си прави умела реклама. Някак успяваше да се разбере и с телевизионните репортери, от които, общо взето, всички полицаи се страхуваха. Пред тях представяше в добра светлина не само себе си, но и кмета и главния комисар — нещо, което не можеше да остане незабелязано и което наистина представляваше забележително постижение. Кметът Джеймс Оливъс беше пуерториканец от второ поколение и тепърва трябваше да се доказва като политик. Нещастно стечение на обстоятелствата обаче го накара да назначи за главен полицейски комисар Хейс Уокър Джонсън, който освен черния цвят на кожата си притежаваше и значителна доза инат. До това назначение двамата минаваха за приятели, но след него се превърнаха в заклети врагове и когато заставаха пред телевизионната камера, всеки жител на града очакваше интересни сблъсъци.

Бретхард притежаваше всички качества, необходими за танц сред това етнополитическо минно поле, умееше по превъзходен начин да се възползва от откритата вражда между двамата си шефове. Успя например да се превърне в необходима съставна част от имиджа на кмета пред обществеността — една особено трудна задача предвид факта, че и той е черен като Хейс Уокър Джонсън и всички автоматически ги поставяха в един лагер.