Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част I)

Колата се плъзна между разтворените криле на висок портал от ковано желязо и Йошида изведнъж възвърна словоохотливостта си.

— Имението Хилууд принадлежи на Марджъри Мериуедър Поуст, но някога, в началото на XVIII век, то е било част от две хиляди акра плодородна земя, собственост на Айзък Пиърс. — Кимна с глава на възрастен мъж с непозната за Улф униформа, вероятно представител на частна охранителна фирма. Пътят се извиваше по посока на невисок хълм. В подножието му се издигаше солидна къща от червени тухли, която, според акуратно поднесената информация от Йошида, била построена през 1926 година.

Спряха пред входа, но Йошида не изключи двигателя и не направи опит да излезе.

— Зад къщата има пътечка, която се спуска към малко хълмче. Тръгнете по нея и ще стигнете до разклонение. Поемете наляво. Ще видите малка руска дача, след нея има дървена хижа.

Йошида замълча. Улф почака известно време, после попита:

— Това ли е всичко?

Японецът се обърна да го погледне, в дъното на очите му се появи леко притеснение.

— Господин Шипли чака — прошепна той с такъв тон, сякаш това беше непростимо провинение от страна и на двамата.

Информацията беше точна до сантиметри. Миниатюрната дача сякаш беше излязла направо от приказките, след нея действително се показа солидна горска хижа. Улф отвори вратата и веднага усети разликата в температурата и влажността. Това означаваше само едно — вътрешността на хижата беше херметически изолирана.

Разбра и защо. Помещенията бяха превърнати в музей, където споменатата в началото госпожа Поуст съхраняваше богатата си колекция от индиански вещи, сред които личаха бойни скалпове, мокасини с мъниста, старателно изрисувани бойни барабани и фино бродирани наметала. Тук беше затворена част от историята на Великата американска равнина…

Улф беше толкова впечатлен от богатата колекция, че почти не обърна внимание на младия мъж, който се надигна да го посрещне. После паметта му механично започна да го сравнява с образа, който беше изтръгнал от съзнанието на Маун: късо подстригана руса коса, приятно издължено лице с блестящи като порцелан сини очи, които донякъде компенсираха слабоволевата брадичка. Беше облечен в униформата на държавните служители, обичайна за Вашингтон — тъмносин костюм, колосана риза и строга вратовръзка на райета. Едва ли биха му обърнали внимание в която и да било правителствена институция на столицата.

— Господин Матсън — протегна ръка младежът. Усмивката му беше толкова жизнена и енергична, че положително би излекувала грип от разстояние. Ръкостискането му беше твърдо и излъчваше сигурност.

— Предполагам, че вие сте господин Шипли…

Младежът се засмя още по-широко и изведнъж заприлича на безгрижно дете.

— Моля да ме извините за промяната, но тя беше наложителна, просто като предохранителна мярка.

Улф си напомни, че всички шпиони страдат от манията за преследване.

— Вашият господин Йошида изглеждаше загрижен, че някой ме е проследил до Китайския квартал. Кой би го сторил?

— Насам, моля — рече Шипли и посочи дървената стълба вдясно от входа. Тя водеше до нещо като малко балконче, от което се виждаше цялата експозиция, а на преден план грееха две великолепни, тъкани на ръка индиански одеяла.

Улф сложи ръка на парапета от полирано дърво.

— Първият ми въпрос е: бил ли е Моравия агент на Федералното правителство и ако е бил, защо нито един федерален агент не се появи на мястото на убийството му? Имахте идеалната възможност да попречите на разследването ми и от това положително би се получил вълнуващ трилър…

Шипли се засмя.

— Харесвате ми, господин Матсън. Очевидно пространството между ушите ви е изцяло запълнено с мозък. Вече ме предупредиха за това, но все пак исках да получа лични впечатления…

— Предупредиха ли ви? — присви очи Улф. — Кой?

Шипли напълни дробовете си с въздух, очите му се насочиха към колекцията, акуратно подредена под стъклени похлупаци.

— Обърнете внимание на това място, господин Матсън — прошепна той. — Не ви ли прилича на храм?

— Прилича ми на нещо, което съвсем не изяснява нещата.

— Информацията е недостатъчна и закъсняла, нали? — кимна с глава Шипли. — Мога да ви разбера…

— Съмнявам се — тръсна глава Улф.

Шипли понесе удара, без да мигне.

— Все пак много хора са обичали индианците — рече. — Като баща ви, например…

Улф разбра защо е бил поканен именно тук — в музея, съхраняващ национални реликви. Искаха да му внушат без много приказки и без папка с името му на корицата, че тези хора, които и да бяха те, знаят отлично кой е той, какъв е бил, кои са важните неща в живота му… Или поне си мислят, че знаят.