Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част I)

Концентрирай се, заповяда си той. Не позволявай на червеникавата сянка да изчезне! Продължавай да следиш психическите вълни, насочван оголените жици натам! Да, ето така! Още малко… Мракът го обливаше в лепкавите си вълци, дишаше около него, размахваше черните си криле… Изведнъж почувства присъствието на врага. Не със сетивата си, а с върха на оголената жица, потрепващ от тласъците на невероятна енергия… Сега Тласна кабела напред с цялата сила на мускулите си. Там, в центъра на непрогледния мрак, събрал се като петно от мастило в бистри кладенчови води… От купчината ПВЦ-тръби изригна вулкан от искри, в главата му отекна пронизителен писък, обля го могъща, примитивна в своята сила светкавица на ярост, тялото му бурно се разтърси, сякаш сам беше докоснал оголените краища на жицата…

В следващия миг освободи съзнанието си от огромното психическо напрежение и усети как пламъците започват да изчезват. Топлината беше задействала автоматичната противопожарна система и от покрива на склада се посипаха гъсти струи вода.

Улф протегна ръце и с лекота отмести тръбите пред себе си. Освободени от тежестта на психическата енергия на Сума, те отново се превърнаха в това, което си бяха на практика: леки и кухи цилиндри от изкуствен материал. Водата продължаваше да се лее върху него, влизаше в очите и врата му, превръщаше задушливия дим в обикновена, лепкава кал…

Най-сетне успя да си пробие път сред грамадата от тръби и хукна към насрещната стена. Очакваше да намери тялото на Сума сгърчено върху бетонния под, но не откри нищо.

Всъщност не съвсем…

Наведе се и вдигна от пода някакъв предмет, наподобяващ малък нож. Избърса острието в панталона си и то блесна в дланта му, покрито със ситни капчици вода. Пусна го в джоба си, обу си обувките и пое към зеещата входна врата.

Отвън спря и прочисти дробовете си. Зави му се свят, тялото му неволно се прегъна. Дишай, заповяда си той. Дишай! Господи, този път наистина се отървах на косъм…

Изправи се и направи няколко несигурни крачки към ръждивите подпори на близкия пристан. Облиза устни и усети солено-горчивия вкус на собствената си пот…

Младият Улф облизва потта от устните си… Той не спи, макар че прочистеното му съзнание настоява за противното…

Той гледа през процепа на вигвама, издигнат от Белия лък… Вижда профила на дядо си, вижда стълбичката над главата му, която сам беше направил от жилави клонки, завързани с изсушени черва… Вижда и стрелите, направени от ръцете на Белия лък, вижда майка си, коленичила до постелята… Тя е хванала ръката му и говори нещо, а може би пее религиозни псалми…

Зад гърба му леко шумят гостите. Слънцето е кацнало на ръба на хоризонта, няма вятър, сухата трева не помръдва… Небето над главата му е теменуженосиньо, взирането в безкрайните дълбини докарва сълзи в очите му… После във вигвама проблясва прощалният кървавочервен слънчев лъч, кожата на Белия лък е толкова тъмна и загрубяла, колкото е била и в годините на младостта му…

Слънцето се скрива зад далечните планински върхове, светлината вече не е кървавочервена, а бледозелена и болезнено прозрачна. Лицето на Белия лък отново става восъчнобяло. Улф започва да трепери, струва му се, че улавя тихия звън на тетивата, освободила стрелата си…

Идва ред на непонятното, на това, което съзнанието на Улф отказва да приеме. На присъствието на смъртта, което му е до болка познато, което наподобява дълбока несвяст… Всичко замира. Птиците престават да чуруликат, щурците не пеят, насекомите не жужат… А мракът отказва да се спусне над притихналата земя…

В този миг няма движение. Единственото нещо, което помръдва, е духът на Улф, покорно напускащ, тялото му в подчинение на незнайна сила… Той лети. Лети по начина, за който е разказвала майка му, носи се в метафизичния свят на шаманите, най-велик сред които е бил собственият му дядо…

Във вътрешността на вигвама не помръдва нищо. Вижда майка си затаила дъх, със спряло сърце. Мигът между двата удара на този най-съвършен орган сякаш чезне в безкрайността. Вижда в какво ще се превърне дядо му — оголен скелет, над който се полюшва грозно озъбеният му череп… Разбира, че дядо му вече е мъртъв… Толкова е изплашен, че за миг има чувството, че и той ще умре… Иска да се обърне и да побегне, но не може… Прилича на муха, попаднала в лепкава паяжина. Чувства се обречен да остане цял живот сред непознатите, застинали брегове…

После в главата му отеква гласът на Белия лък, той „чува“ думите му. Взема в ръце великолепния лък, слага последната стрела на тетивата му, насочва я към отвора в покрива на вигвама.