Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част I)

Изскочиха от черния „Корвет“, който вече беше успял да привлече вниманието на одърпаните и шумни обитатели на гетото. От огромна, някога никелирана тонколона, висяща на голи жици над входа на близкия бордей, се разнасяше оглушителна рок музика. Никой не й обръщаше внимание — тя просто беше част от обичайния градски шум, от воя на сирените и непрекъснатия грохот на трафика. Във въздуха бръмчаха облаци от мухи, вонята на гниещи боклуци и некъпани от месеци човешки тела се беше превърнала в част от отровния индустриален смог, надвиснал над Града на дрипльовците…

— По-добре остани край колата — обърна се да го погледне Шика. — Предполагам, че все още не си се възстановил…

— Нищо ми няма — поклати глава Улф.

Тя задържа очи върху лицето му, после кимна с глава и се насочи към входа на бордея. Музиката дънеше с такава сила, че Улф усети остра болка в тъпанчетата си.

— Паркър! — извика с цяло гърло Шика.

На входа се появиха двамина. Огромни мъжаги с татуировки по голите ръце, и двамата от латиноамерикански произход. Бяха облечени в мръсни потници и оръфани джинси, на коланите им бяха затъкнати евтини европейски пистолети, дълги извити ножове и бейзболни бухалки с прикрепени бръсначи по края.

— А, ти ли си… — промърмори по-едрият. Под едното му око бяха татуирани две сълзи — знак, че е бил две години в затвора.

— Трябва да го видя! — Шика отново беше принудена да крещи.

Мъжагата със сълзите се ухили и пристъпи напред, другият остана на мястото си край входа.

— Хубаво, щом трябва , ще го видиш — изръмжа онзи и заби пръст в гърдите на Улф. — Но защо си домъкнала и тоя? Не знаеш ли, че тук не виреят такива като него? Гади ми се само като ги зърна…

Улф не каза нищо, очите му внимателно следяха действията на мъжагата.

— Надушвам ченге! — обяви онзи и на лицето му се появи заплашителна гримаса. Бейзболната бухалка изневиделица се озова в ръката му и свирна на милиметри от лицето на Улф. — Ченге от голямото добрутро… К’во правиш тук, ченге? Това не ти е Ню Йорк Сити с лъскавите мадами и баровските коли по улиците! Това тук е забранена територия за такива като теб!

— Разкарай тая бухалка! — мрачно процеди Улф.

Мъжагата се ухили и се изплю в краката му.

— Е, сега вече ще останеш без нос!

Улф ясно усещаше напрежението у Шика, изправила се на крачка от втория бодигард, който вече стискаше дръжката на пистолета, увита в мръсен лейкопласт. Изигра нерешителност със завидно умение, тялото, му се люшна назад, сякаш се готвеше да отстъпи. Горилата пристъпи напред и замахна с бухалката, на лицето му се появи тържествуваща усмивка. Вече предвкусваше касапницата и изгаряше от нетърпение да се прояви.

Ръката на Улф се стрелна напред и сграбчи нападателя малко над десния лакът. Рязко го дръпна към себе си, онзи изгуби равновесие и политна. Лявата длан на Улф потъна в ключицата на горилата, разнесе се остро изпукване. Ръката на дебелия нямаше време дори да се отпусне, тъй като десният юмрук на Улф улучи слънчевия му сплит със смразяващ кръвта тътен и всичко свърши.

Улф се дръпна встрани, за да направи място на сгърченото тяло, вниманието му вече беше насочено към другия бодигард, който измъкваше пистолета си. В същия момент на прага застана слаб мъж с европейски черти на лицето и дълга, проскубана брада. Това беше Паркър.

Улф с интерес го огледа. Ако някой го подстриже и избръсне, а след това го облече в костюм от модната къща „Брук Брадърс“ и го пусне на Уолстрийт, която се намираше на някакъв си километър от тая воняща клоака, Паркър би изглеждал не по-зле от всички останали бизнесмени.

— Трябва да си поговорим, Паркър — обади се Шика.

Брадатият отмести втренчения си поглед от Улф, насочи го за момент към гърчещото се на земята тяло и леко се извърна към втория бодигард:

— Разчисти терена, Пако!

— Той е приятел — продължи Шика.

— Вони на ченге — сбърчи нос Паркър, наблягайки на ленивия си южняшки акцент.

— Действително бях ченге, но с това вече е свършено — рече Улф.

— Приятел е — повтори Шика.

Паркър стоеше под никелираната тонколона, сякаш тя беше някакъв талисман, който го предпазва от злото. Носеше плътно прилепнали колоездачни шорти на черни и червени ивици, нагоре беше облякъл тъмнозелена фланелка с надпис на гърдите:

КРАЙБРЕЖЕН ВУДУ

— Да влезем — промърмори той. — Трябва ни спокойствие.

Макар и слаб, той беше жилав и здрав мъж. Посегна да вземе една пламнала дъска от кофата за боклук до вратата, за да запали цигарата си, мускулите по гърба му помръднаха като живи.