Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част I)

Помещението беше тясно, въздухът беше наситен с миризмата на дим, зеле и човешка пот. Стените бяха покрити с цветни снимки, очевидно откъснати от модните списания на богатите: спортни автомобили, яхти и частни самолети, разкошни къщи, издигащи се сред именията на Палм Бийч и Ийст Хамптън. Повърхността им беше покрита с дебел слой сажди, който сякаш искаше да напомни за мизерията наоколо.

На пода имаше стар мангал и газени лампи, прикрепени върху използвани каси. Парче гофрирана ламарина ограждаше нещо като миниатюрна кухня, обезцветено от старост одеяло беше спуснато пред входа на съседното помещение.

Паркър се приближи до очукан, сърдито ръмжащ хладилник и извади три бири. Подаде по една кутийка на Улф и Шика, после се оттегли на стар люлеещ се стол със своята в ръка. От повърхността му се вдигна облаче прах, което бързо се върна обратно, сякаш уморено от усилието. Улф и Шика седнаха на дървени столове, носещи следи от многобройни поправки.

— Трябва да се махнем оттук — започна Шика. — Не само от града и щата, но и от страната изобщо.

На лицето на Паркър се появи крива усмивка.

— Искаш да кажеш, че това говняно ченге са го подгонили, а? — попита. — Това много ме кефи!

— Сума е тук — кратко поясни Шика. — И ще направи опит да ни попречи.

Паркър се замисли, после бавно поклати глава:

— Това означава, че Сума ще види сметката на всеки, който реши да ви помогне…

— Ако изчезнем веднага, няма да има време — отвърна Шика. — Той се интересува единствено от нас.

Паркър отново се ухили и това позволи да се видят няколко железни зъба в устата му.

— Ама и тебе си те бива — рече. — Сега разбирам как си успяла да вземеш шубето на доста от моите момчета… — Хвърли фаса си в празна кутия от доматено пюре и се изправи: — Ще видя какво мога да направя…

Отмести одеялото и изчезна в съседното помещение.

Шика пристъпи към паянтовата врата и хвърли един поглед навън. Изобщо не докосна бирата си.

— Какво щеше да направиш, ако не бях строшил ключицата на оня плъх? — попита Улф.

— Нищо — отвърна Шика. — Просто защото нямаше да се наложи.

— Нима си предвидила и този развой на събитията?

Може би имам повече вяра в теб, отколкото ти в мен…

Отвъд процепа на вратата животът продължаваше да кипи. Едва ли се отличаваше по нещо от живота в някоя страна на Третия свят, помисли си Улф. Изненадващото беше, че човек може да го открие тук, в сърцето на Ню Йорк.

— Очакваш ли нещо? — попита той, забелязал напрежението във фигурата на Шика.

— Не — поклати глава тя, но очите й продължаваха да оглеждат околността.

Наблюдавайки голото дете, клекнало да се облекчи сред купчина мръсотии, Улф си спомни за един доклад на общинската здравна служба. В него се предупреждаваше, че в тази част на града са открити редица заразни микроорганизми, които всеки момент могат да причинят епидемия — диплококи, стафилококи, бактерии на салмонела…

— Знаеш ли, аз все още не мога да тръгна — промълви той.

— Стига вече с тези глупости! — ядосано повиши тон Шика. — Сума ще те разкъса за закуска! Прави какво ти казвам и се моли на Бога да останеш жив!

— Ти не разбираш. Аз нося отговорност за смъртта на Кавалера.

— От къде на къде?

— Той беше в моя екип, беше изпаднал в беда. Гордостта му пречеше да се обърне за помощ към мен, затова реши да поеме по една опасна, твърде опасна пътека… Аз също бях част от нея… — погледна я в очите и добави: — Надявам се, че можеш да разбереш какво означава гордост. Защото моят сенсей по айкидо не можеше…

— Гордостта е конфуциански грях — поклати глава Шика. — Дълбок и опасен грях…

Десет минути по-късно Паркър отново се появи. В ръцете му имаше професионална фотокамера „Полароид“. Снима ги мълчаливо, после отново се скри зад одеялото си.

Когато се върна, в ръцете му имаше два британски паспорта. Подаде ги на Шика и промърмори:

— Ще издържат всякакви проверки, няма от какво да се тревожиш.

Между зъбите си стискаше клечка за зъби, дъхът му миришеше на котешка храна.

— Благодаря — отвърна Шика и ги прибра в страничния джоб на дрехата си.

Очите на Паркър не се отделяха от Улф.

— Стига вече! — леко повиши тон Шика. — Казах ти, че е редовен!

Паркър се приготви да отговори, но в колибата се разнесе детски плач и той разпери ръце да посрещне едно петгодишно момиченце, което се втурна към него.

— Кати! — гальовно прошепна той.

Момиченцето се покатери на раменете му и умолително вдигна глава: