Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част I)

Когато най-сетне напусна града на обречените, под краката му мазно проблеснаха камъните на паважа — потъмнели и огладени след двеста години интензивна употреба. Беше се озовал сред множество стари складове, замрели в очакване на булдозерите, които щяха да ги превърнат отново в праха, от който ги бяха създали.

Една врата тихо проскърцваше на вятъра. Малка, очукана, с току-що разбит катинар. Улф започна да се промъква към нея с безкрайно внимание, използвайки за прикритие дебелите метални подпори на естакадата. Направи светкавична преценка на състоянието си и го намери задоволително: левият крак леко го наболяваше, но не беше прекалено задъхан. Дотук добре…

Стигна вратичката и рязко я дръпна. Мрачният полумрак на зимния ден отстъпи пред червеникав здрач. Посрещна го миризма на плъхове, ръжда и изсушена риба миризма, стара колкото света…

Знаеше, че сега трябва да бъде изключително предпазлив. Някъде в мрака дебнеше сила, която беше в състояние да го унищожи. Тя вече на два пъти го беше притискала с железния си юмрук, но в крайна сметка му прощаваше. Защо? Пред очите му се появи тялото на Кати, обхванато от синкави пламъци, душата му отново потръпна от ужас.

Тази сила може да се усети като сянка. Може дори да се види с крайчеца на окото , беше казала Шика. Заредена е с огромна енергия и възможностите й са безгранични. Може да се превърне в невидим юмрук. Може да мести неодушевени предмети, може да причинява болка, дори смърт…

Отново потръпна. Дълбоко в себе си знаеше, че сянката, чието присъствие усети в колибата на Паркър, е същата, с която се беше сблъскал на покрива на Аманда… Беше просто хлад във въздуха леко, едва доловимо черно течение… Което, макар и невидимо, дишаше в пространството около него.

Остана неподвижен, докато очите му свикнат с вътрешността на помещението, после бавно започна да се оглежда. Намираше се в нещо като канцелария — тясна и безкрайно занемарена. Отвори остъклената врата в дъното и пристъпи в склада. Беше огромен и мръсен, с клетки за отпадъци в дъното. Високо горе, почти под покрива, имаше редица малки прозорчета, от които струеше сивкава светлина. На няколко метра под тях бяха поставени голи крушки, които хвърляха под себе си червеникави кръгове, подобни на локви кръв.

Вляво мътно проблясваха перилата на желязна стълба, която водеше към тясно мостче, опасващо цялата огромна сграда във височина. Улф пое по нея, сигурен, че отвисоко ще има по-добра видимост.

Вземаше стъпалата по три наведнъж. Кожата около раната на крака му се опъваше, но той не изпитваше абсолютно никаква болка. На практика дори беше доволен от раздвижването на мускулатурата си. Стигна най-горното стъпало и усети как адреналинът в кръвта му рязко се покачва. Беше вдигнал прекалено силен шум, затова сега се спря, събу обувките си и ги натика в джобовете на якето. Продължи безшумно напред. Единственият въпрос, който го вълнуваше в момента, беше дали Сума и евентуалните му помощници могат да усетят присъствието му в непрогледния мрак.

В средата на мостчето легна по корем и внимателно огледа склада. В далечния край нещо помръдна, той скочи на крака и се понесе към стълбичката, с която мостчето завършваше на няколко метра от него.

Спусна се по нея и спря да се огледа. Беше се озовал сред многобройни клетки с решетъчни стени, които почти без изключение бяха пълни. В тях се въргаляха метални сандъци, дървени каси и торби цимент, докато основното помещение беше съвсем празно. Забеляза някакво движение в третата клетка и се насочи натам. Внимателно отвори решетъчната врата, очите му пробягаха по току-що разбития катинар, чиито челюсти мазно проблясваха на червеникавата светлина. И тук, както в останалите клетки, беше задръстено от стоки. В средата беше оставена тясна пътечка, която позволяваше достъп до следващото помещение. Улф предпазливо пое по нея. Движеше се странично, с протегната напред дясна ръка, в която стискаше револвера си. От двете му страни се издигаха грамади от сандъци, високи и непристъпни като алпийски скали. По стените се виждаха оголени кабели, крушките хвърляха слаба и разсеяна светлина, която не помагаше на никого.

Стигна до третата клетка и внимателно побутна решетъчната врата. Краката си местеше с безкрайно внимание, тъй като бетонният под криеше най-различни изненади. За момент вдигна глава и видя слънцето. Светеше някак разсеяно и отдалеч, сякаш го наблюдаваше изпод водата… Намираше се в средата на тясната пътечка, когато една огромна пирамида от ПВЦ-тръби се раздвижи и сякаш с нежелание тръгна към него. Въздухът се изпълни със скърцане и стържене, Улф изпита чувството, че мрачни духове се будят от вековния си сън…