Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

— Нишитцу-сан — поклони се Южи. Облечен в черно кимоно с медни оттенъци, Наохару Нишитцу седеше в далечния край на просторната стая с дванадесет татами. По стените от кедър и преплетени бамбукови пръчки бяха окачени антични кимона, които, ако Южи можеше да вярва на очите си, бяха принадлежали на феодални владетели преди ерата на Иеясу Токугава — първия японски шогун. Повечето от тези дрехи бяха по на неколкостотин години и мястото им несъмнено беше в някой национален музей. Но те си висяха тук, в задната част на нощен клуб с неизвестна репутация и никой нищо не можеше да направи. Изключително, въздъхна в себе си Южи, докато пристъпваше бос във вътрешността на помещението, следвайки Евън. Явно всичко, което е свързано със „Забранените мечти“, носи отпечатъка на необичайното.

— Виждам, че оценявате тези вещи — доволно въздъхна Нишитцу. — Окачил съм ги тук, за да ми напомнят колко преходно нещо е властта… Всички тези кимона са били собственост на изключително властни мъже, всеки в своето време… Но властта е като пясък и изтича между пръстите ни, колкото и здраво да ги стискаме… — направи учтив жест и Южи бавно се настани на татамито срещу него. — А унижението е като горчив чай… Вкусът му е неприятен, но действа здравословно…

Погледна Евън и тихо добави:

— Благодаря, това беше всичко…

Не беше сам, в стаята присъстваше млада жена с властно и изключително красиво лице, облечена в черно-бяло копринено кимоно. Коленичила край плъзгаща се врата от оризова хартия, която водеше към изящната вътрешна градина, тя сякаш спеше.

— Извинявам се, че ви накарах да чакате, но закъснението беше неизбежно — подхвърли Нишитцу.

— Може би дойдох твърде рано — сведе глава Южи, после очите му пробягаха по вътрешността на помещението: — Вакаре няма ли да се присъедини към нас?

Усмивката на Нишитцу наподобяваше просто лека гимнастика на устните.

— Уви, не.

— Всъщност това няма значение. Мисля, че доста злоупотребих с вашето гостоприемство и вече е време да…

— Така ли? — склони глава Нишитцу. — По какъв начин сте го сторили, според вас?

— Извинете — промърмори Южи. — Имах предвид Евън…

Лицето на Нишитцу си остана непроницаемо.

— Харесвате ли Евън?

Сега беше ред на Южи да пусне в ход тънката си усмивка.

— Струва ми се, че и тя беше нещо неизбежно като тази наша среща — отбеляза той.

Видя, че Нишитцу се оказа неподготвен за забележката му, започна да се отпуска. Стана му ясно, че тук трябва да се прави ясно разграничение между истината и измислицата. Дали внушените от Евън видения бяха истина? Дали майка му наистина го манипулира, или това е номер, чрез който Нишитцу иска да спечели доверието му?

— Моля, обяснете ми какво точно имате предвид, Шиан-сан — любезно склони глава Нишитцу.

— За Евън ли? Тя е изключителна жена. В някои отношения прилича на Хана, природената ми сестра… Имам предвид дарбата, която притежават… — Нишитцу бавно кимна, а Южи продължи: — След като прекарах известно време в нейна компания, вече не се учудвам на нашата среща и евентуалното ни… хм… опознаване. — Очите му бяха полускрити от клепачите: — Тази жена е ценно притежание… Фактът, че пожелахте да ми я отстъпите, ясно показва, че се нуждаете от моята помощ. Нали така, Нишитцу-сан?

Нишитцу довърши чая си и премина на горещо саке.

— Вие сте откровен човек, Шиан-сан — рече той. — Искрено ви се възхищавам. Понякога наистина трябва да говорим открито за кокоро , сърцевината на всичко в този живот… Вие правилно преценихте, че моментът е подходящ за такъв акт.

Седеше абсолютно неподвижно и сякаш не дишаше. Южи изпита смайващото усещане, че цялата сграда се крепи на раменете му.

— Това, което ви показа Евън, не е само миналото, а и бъдещето. А в крайна сметка вие сте тук, за да научите бъдещето, нали?

Жената със забележителното лице бавно се раздвижи, може би поради близостта й с градината Южи остана с впечатлението, че наблюдава оживяването на величествена скала.

Нишитцу не отделяше тежкия поглед на блестящо черните си очи от лицето му.

— Вие ме познавате като политик, но аз се занимавам и с още редица дейности… — ръката му бавно легна в скута на кимоното. — Аз съм и якудза… — очите му напуснаха лицето на Южи и бавно обходиха стаята: — Това място е построено от „Тошин Куро Косай“…

— „Черният кинжал“.

— Точно така — склони глава Нишитцу. — Аз съм представителна „Тошин Куро Косай“ в определени области — очите му гледаха пронизително. — Евън ви е разкрила ревниво пазената си тайна и с този акт ни поставя в опасност. Убеден съм, че мнозина биха платили състояние, за да получат достъп до това, което се крие в главата й… Защото то е поглед към бъдещето.