Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

— И майка ми притежава тази дарба.

— Хм… Може би не съвсем същата…

Имаше нещо странно в начина, по който жената до прозореца държеше главата си и чертите на лицето й се концентрираха. Сякаш се вслушваше в далечен разговор…

— Какво иска от мен „Тошин Куро Косай“? — попита директно Южи.

Усмивката на Нишитцу беше хладна и почти иронична.

— Същото, което иска и майка ви… Тайната на Оракула.

В стаята се възцари тежко мълчание.

— Не разбирам за какво говорите — обади се най-накрая Южи.

Жената с величественото лице помръдна, светлината докосна скулата й.

— Стига вече, Шиан-сан — намръщи се Нишитцу. — Нали постигнахме съгласие относно кокоро? И двамата знаем, че майка ви е тази, която ви е поощрила за създаването на Оракула. Не греша, нали? Нима пред вас не са били открити хиляди други възможности? Защо сте избрали именно промяната на човешките ДНК?

— Майка ми действително направи подобно предложение — кимна колебливо Южи. — Репрограмирането на ДНК съвпадаше с дълбокия й интерес към биогенетиката…

— Точно така! — възбудено кимна Нишитцу. — А откъде се е появил този интерес? Задавали ли сте й някога този въпрос? Не. От изражението на лицето ви разбирам, че това дори през ум не ви е минавало… — Силните ръце на Нишитцу легнаха върху масичката, дебелите им пръсти леко потрепваха. — Ние сме причината за този интерес, Шиан-сан.

— Вие? — объркано го погледна Южи.

— Да, ние! „Черният кинжал“!

Отново настъпи тишина.

— Не ви вярвам — въздъхна най-сетне Южи.

— Нормално, на ваше място и аз нямаше да повярвам — кимна Нишитцу, раменете му леко помръднаха: — Но това е истината. Възложихме й тази задача преди десетки години. От известно време насам ние се топим… По все още неустановени причини пресъхна потокът от деца, които се раждат с „макура но хирума“ — дарбата на прозрението… Наложи се да търсим начини за собственото си съхранение. Ето откъде идва „интересът“ на майка ви към биогенетиката. По тази причина я изпратихме в Камбоджа преди двадесетина години, пак тя е в основата на желанието й да създадете Оракула… — ръцете му предупредително се вдигнаха от масичката: — Не си хабете дъха да ме наричате лъжец! Помислете хубавичко върху това, което казах, после ми кажете дали то не съвпада напълно със спомените ви за миналото.

Южи нямаше друг избор, освен да се подчини.

Нишитцу наблюдаваше смяната на емоциите върху лицето на госта си, в душата му се прокрадна състрадание.

— Ако все още имате съмнения, не е зле да се запитате откъде знаем за ревниво пазената ви тайна. Знаем дори името на първото ви опитно зайче: Лорънс Моравия. Майка ви лично го доведе в склада, в който държите своя биокомпютър. Искате ли датата и точния час на това събитие?

Юмруците на Южи набъбнаха под масата.

— Откъде знаете всичко това? — хладно попита той.

— Участвах в събитията — изръмжа Нишитцу. — А тя ви е засипала с лъжи.

Южи не реагира. Имаше чувството, че виси в безвъздушно пространство, в мрака на студения Космос.

— Както вече ви казах, ние сме тук да обсъдим бъдещето — продължи делово Нишитцу. — Не това, което ще стане утре или следващата седмица, а бъдещето като цяло. Разбирате ли, Шиан-сан?

В този миг Южи мразеше живота, мразеше онази част от него, която го беше подложила на манипулация. Безмълвно кимна с глава.

Нишитцу сякаш се ослуша и Южи извърна глава към красивата жена, която седеше със затворени очи и събрани длани, в поза на дълбока медитация.

— Чувствам се длъжен да ви покажа нещо — промълви след известно време домакинът. Бръкна във вътрешния си джоб и извади десетсантиметрово пакетче от оризова хартия, запечатано с личния му печат. Сложи го на масичката и го побутна към Южи.

На фона на черния лак пакетчето изглеждаше много красиво. Но Южи долавяше нещо зловещо в тази красота, сърцето му се сви. Имаше усещането, че главата му ще се пръсне. Чувстваше се като гмуркач, потънал прекалено дълбоко в морските дълбини, изгубил ориентация за посоките. Не беше в състояние да различава дори най-обикновените жалони, с чиято помощ нормалните хора решават проблемите на живота си.

Пръстите му внимателно започнаха да развиват опаковката, в очите му се появи смаяният израз на човек, станал неволен свидетел на тежка катастрофа или публична екзекуция.

После от гърдите му се изтръгна вик на ужас. В пакетчето лежеше отрязан човешки пръст, а пръстенът на него принадлежеше на зет му Хирото.