Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

Пое го докрай в себе си, позволи му да й причинява болка. Знаеше, че наранената плът ще й помогне да си го спомня още по-добре утре, когато няма да го има…

В сексуалното им сливане имаше и нещо друго, тъмно и непознато. В екстаза на удоволствието се промъкваше болката. Тя не можеше да даде обяснение на това чувство, но именно болката изостряше възбудата й до крайност. Разлюляна от два могъщи оргазма, връхлетели върху тялото й един след друг, тя усети как губи властта си над него.

Той не правеше нищо. Просто лежеше по гръб, а членът му беше като камък дълбоко в нея, емоции нямаше. Сякаш искаше да й докаже, че поне в този миг нещата са в негови ръце…

А тя си даде сметка, че го обича. Никога не беше вярвала, че може да обича друг човек с такава пламенна страст. В този момент не искаше нищо друго, освен да го подлуди, да го накара да изстреля в нея горещата си течност, да й достави за сетен път безумната, наскоро опозната наслада…

Той усети желанието й, разбра, че в този миг е напълно безпомощна. Рязко я отмести от себе си, хвана члена си в ръка и злорадо го накара да изхвърли спермата на земята в краката й.

Минако дишаше тежко, очите й гледаха оцъклено. За момент не можеше да повярва какво й беше сторил. Изправи се, черните пипала на „макура но хирума“ се стрелнаха напред. После видя усмивката на превъзходство върху лицето му и разбра, че ако сега го убие (а това беше горещото й желание), той ще бъде краен победител в сблъсъка на духовните им сили. Просто защото беше успял да я накара да използва силата си в момент, в който тя съвсем не искаше това…

И въпреки това тя изгаряше от желание. Желание, което само той можеше да удовлетвори. Искаше да използва „макура но хирума“, за да го повали на колене пред себе си. Но и това щеше да означава победа за него. Всяко прибягване до „макура но хирума“ в момент като този означаваше демонстрация на неговата сила…

Затова тя леко се наведе напред, протегна ръка и стисна врата му. Придърпа го към себе си и той покорно се приближи. Вероятно си даваше сметка за високата цена на победата, която току-що беше постигнал, а сега искаше да й се наслади.

Устата му докосна влажната й женственост, очите й се затвориха, коремът се превърна в камък. Езикът му се стрелна напред, тялото й се разтърси от могъща тръпка, въздухът излетя от устата и с остро свистене. Мускулите на бедрата й конвулсивно се свиха, тялото й се стовари върху гърба му, от устата й се изтръгна последният дрезгав вик…

Между тях нямаше нищо друго, освен грубото и болезнено отдаване. Беше едновременно много и твърде малко… И двамата знаеха това, останалите чувства в душите им нямаха значение…

Тя знаеше, че ако го пусне, той ще изпълни заплахата си. Но щеше да го пусне. Разбира се, той нямаше да знае това до последния момент. Ще си мисли, че е успял да я изиграе, привидно приемайки да убие Улф Матсън срещу нейната тайна на дълголетието. Той не й повярва, но тя наистина беше споделила тайната на това, което се крие в неговото тяло. Сега оставаше да събуди собствената му „макура но хирума“, но това щеше да стане едва когато той вкара един куршум в главата на Матсън. А после можеше да се наслаждава на добре свършената работа. Защото щеше да му разкрие тайната на дълголетието и едновременно с нея щеше да му предостави достатъчно години за терзания. Той никога няма да се освободи от спомена за това, което щеше да извърши тук, в джунглите на Камбоджа…

Не, това няма да се случи в действителност… Ще се случи друго. Тя ще му върне заредения пистолет и ще накара един от хората си да го държи на мушка. А той ще насочи оръжието си не към Улф, а към пазача. После двамата ще избягат. Всичко това тя виждаше абсолютно ясно, благодарение помощта на „макура но хирума“. Няма да направи опит да ги спре. Искаше този мъж да живее, макар все още да не знаеше защо… Знаеше само едно — той е част от бъдещето, което Минако възнамеряваше да изгради.

Когато Шото Вакаре и Южи се появиха в „Забранените мечти“, отдавна преваляше полунощ. И двамата бяха на градус, причината за това беше една и съща: ужас. Слязоха от голямото БМВ и бързо прекосиха тротоара.

Външността на сградата беше комбинация от древни и модерни японски символи. Масивните подпорни колони от ръчно дялан кедър потъваха в основа от сив железобетон, сякаш някой беше започнал да строи шинтоистки храм върху покрива на небостъргач. Общото впечатление беше за храм, съществуващ независимо от времето и пространството.