Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

Иронията на ситуацията никога не бива да се загърбва с една-две невнимателно подхвърлени думи, мислеше Минако. А моята власт над него е още по-сладка, защото разбирам напълно колко ще го разгневи тя.

Не съм сбъркала в преценката си за него, нещата са ясни. Улф е този, който продължава да бъде загадка.

— Има само един начин да спасиш живота си — сладко изгука тя. — Да убиеш приятеля си…

Той я погледна, недоверието бързо взе връх над гнева му.

— Искаш да убия Улф?!

— Да го застреляш пред очите на моите бойци — кимна тя.

И Торнбърг не я разочарова.

— Можеш да ме ликвидираш още сега! — изръмжа през стиснати зъби той. — Но предател на родината си няма да стана!

Тя се засмя в себе си на тези думи, защото той не спомена нищо за предателство спрямо партньора си. Знаеше, че ако в този момент му даде пистолет и му заповяда да убие един от нейните хора, за да се спаси, той с готовност ще го стори. Не можеше да го обвини за това, просто започваше да го опознава. При това толкова добре, колкото той сам едва ли някога ще се опознае… Това е основен механизъм на самозащитата, помисли Минако. Хора като него никога не познават себе си. Защото ако го сторят, несъмнено ще си пръснат мозъка…

— Не става — промълви на глас тя. — Защото сега не обсъждаме само твоя живот, а и неговото продължение. — Притисна устни в неговите и с удоволствие почувства тръпката, която пробяга през тялото му. — Нали именно това си дошъл да откраднеш? — отдръпна се назад и изпитателно го погледна: — Единственият начин да го получиш минава през убийството на партньора ти — на устата й се появи усмивка: — Какъв е проблемът? Какво значи за теб смъртта на един човек повече? — наблюдаваше как очите му се разширяват и се опиваше от миризмата на страха му: — Да, да, зная… О, колко много ти се иска!…

— Не чак толкова, че да продам душата си!

Тя тихо се засмя, дъхът и се плъзна по наболата му брада.

— С идването си тук вече си сторил това, но все още не можеш да го осъзнаеш…

Беше убедена, че може да го подмами да убие приятеля си, просто като размахва пред него обекта на най-силното му желание. Тя го притежаваше и той знаеше това. Но тук му се удаде да я заблуди. Не знаеше как, но не след дълго Минако усети, че този човек няма да убие Матсън. Това я обърка и разтревожи, тъй като ясновидството вече й беше дало възможност да опознае дълбоката аморалност на Торнбърг. Но тук той проявяваше характер. За нея Матсън не представляваше нищо. Просто една черна дупка, от която не получаваше никакви сигнали. Какво би могъл да види в него Торнбърг? Изминаха много години, преди да получи отговор на този въпрос.

Торнбърг я наблюдаваше изпод полуспуснати клепачи. Лежеше по гръб, отпуснат и на вид спокоен, но тя добре знаеше какво му минава през главата. Мислеше, че ако може да я раздразни достатъчно, тя ще допусне някаква мъничка грешка и благодарение на тази грешка той ще може да й се наложи. Беше умен, знаеше, че му трябва много малко, за да наложи волята си. Единственото й предимство се криеше във факта, че няма никакво понятие от „макура но хирума“.

— Пак ли заспиваш? — невинно попита тя.

Устните му се свиха в самодоволна усмивка и тя потръпна от отвращение.

— Може би, стига да ми се прииска… Зная, че няма да ме убиеш, защото това ще ти развали удоволствието. Няма да ми сториш нищо, докато очакваш още някакви забавления от мен…

Минако пусна в ход своята „макура но хирума“, черните й пипала се увиха около сърцето му и лекичко го притиснаха.

Очите му широко се разтвориха, тялото му подскочи и зае седнало положение върху нара. Потърси я с питащ поглед. Тя му изпрати въздушна целувка и протегна ръка да избърше потта от горната му устна.

Устата му беззвучно се отваряше и затваряше, думите излетяха от нея с цената на върховни усилия.

— Ще те убия за това! — просъска той. Имаше предвид унижението, тя можеше само да предполага за степента на болката, която му беше причинила. Той дишаше тежко, но не се предаваше: — Ще те видя мъртва в краката си, каквото и да ми струва това! — „Не, тук не става въпрос за болка, поправи се тя. Той очевидно е от хората, които могат да понасят силна болка, както физическа, така й душевна.“ Яростта му се дължеше на унижението, че е манипулиран от жена.

Това й доставяше дълбоко удовлетворение.

А каква беше реакцията й на заплахите му? Претърколи се върху него. Яростта му беше много близо до похотта, тя изпита желанието да премахне и двете. Той почувства топлината на тялото й и моментално се възбуди. И как да не го стори? Ако не беше приел мълчаливото й предизвикателство, вероятно щеше да се почувства още по-унижен. Защото към безпомощността щеше да се прибави и импотентността…