Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

— Добра работа си свършил — одобрително го погледна Улф. — А братчето има ли идея кой е очистил Кавалера?

— Не е сигурен — отвърна Боби. — Сподели с мен, че е бил при Кавалера в сутринта на убийството. Искал да го успокои, понеже бил сигурен, че може сам да се оправи с акулите. Но го заварил мъртъв. Работата е там, че се е появил на мястото пет минути, по-рано от времето, което казал на Бретхард и хората от Вътрешното министерство… Само на мен призна, че е видял колата на убиеца. Човекът зад волана бил ориенталец, по всяка вероятност японец…

— Няма логика — учудено го погледна Улф. — Акулите биха прибегнали до услугите на някоя гастролираща звезда — от Чикаго или Детройт Например…

— И аз така си помислих — кимна Боби и зави по посока на Сентрал парк-юг. — Има и още нещо: братът се кълне, че колата е била с правителствен номер.

Пак шпиони, въздъхна Улф. Кой дава заповеди на Шипли?

— По дяволите! Но защо не е казал всичко това на следователя?

— Трябва да разбереш, че напрежението в отдела е огромно, Улф. Бретхард побърка всички цветнокожи служители, а братът се страхува да не настрои срещу себе, си и своето собствено обкръжение. Помисли и ще видиш, че съм прав — Бретхард твърди, че ти си гадното ченге и никой нищо не може да му противопостави! — Боби унило поклати глава.

В ушите на Улф отекна звук, който рязко се отличаваше от обичайния шум на уличното движение. Беше едва доловим, но той напрегна слух. Не можеше да си позволи небрежност, в момент като този трябваше да отчита всички странични фактори. Отново го чу, точно когато пресичаха Шесто авеню.

— Исусе, над нас кръжи хеликоптер! — извърна се към Боби той.

— По дяволите! — извика Боби и удари с ръка по волана — Засекли са ни по инфрачервения сигнал на покрива! — натисна спирачката и задъхано рече: — Хайде, скачайте!

Двамата мълчаливо се подчиниха, после Улф усети, че нещо не е наред и рязко се обърна. Боби Конър беше останал в колата.

— Хайде, идвай! — извика той, а очите му с тревога се заковаха на силуета на полицейския хеликоптер, издигащ се иззад хотел „Плаца“ като граблива птица. — За Бога, Боби! Не можеш да останеш тук! Вече си им на прицела!

— Не се безпокой, няма да стрелят. Аз…

— Това е Бретхард, приятелче! — изкрещя Улф. — Нима не разбираш, че разполага с всички пълномощия и никой няма да му държи сметка?!

— Аз няма да дойда с вас — поклати глава Боби.

Хеликоптерът бързо се приближаваше.

— Тогава се махни по-далеч от колата! — примоли се Улф. — Знам какво говоря!

Шика го дръпна за ръката и двамата се затичаха по тротоара, използвайки за прикритие небостъргачите от западната страна на улицата.

Улф се обърна навреме, за да види как жълтото такси потегля, ясно очертано на фона на свежата зеленина на Сентрал парк. Грохотът на хеликоптера вече беше оглушителен, хората започнаха да вдигат глави, трафикът спря. Огромна сянка пробяга по асфалта. Жълтото такси закова с пронизително скърцане на гумите, Боби отвори вратата и хукна да бяга. Между него и останалите коли имаше доста широко пространство, минувачите панически се отдръпваха към парка и входовете на магазините. Сред грохота на хеликоптера, наклонен на една страна и търсещ място за кацане, ясно се долови мъжки глас, усилен от мегафон. Вероятно на Бретхард…

Улф успя да зърне фигурата на Боби между спрелите коли, вече доста далеч от хеликоптера. От гърдите му се откъсна въздишка на облекчение. В следващата секунда обаче изтръпна от ужас. От близката алея на парка изскочи мощен вишневочервен мотор „Харли Дейвидсън“, кормилото стискаше дребен, облечен в черно човек.

— Боби! — изкрещя Улф, разпознал зловещата фигура на Сума.

Шика предупредително стисна ръката му, но вече беше късно за каквото и да било. Боби се закова на място, в следващия миг тялото му избухна в яркосини пламъци…

Хам Конрад беше на тенис корта и се готвеше да започне играта с Харис Патерсън — адвоката, с когото беше разговаряла Марион Стар Сейнт Джеймс в деня на запознанството им. Миг преди да вдигне ракетата, видя позната фигура и от устата му се изтръгна дълбока въздишка.

— Здрасти, госпожо Симънс — извика той и пусна в ход очарователната си усмивка. Едва сега си даде сметка, че именно тя е русата жена, която ги беше гледала през прозореца на кафенето на Колумбия роуд.

— Няма ли да започнеш да ме наричаш Одри, Хам? — попита Одри Симънс. — Все пак съм поласкана, че още ме помниш… Беше облечена в костюмче за тенис на „Елесе“, което по най-бегла сметка е освободило сенатора Симънс от неколкостотин долара.