Ерик Лустбадер - Черният кинжал (Част II)

Улф хвърли поглед зад гърба си и видя, че малкото дворче гъмжи от полицаи в защитно облекло, които приличаха повече на войници от Националната гвардия. След броени секунди щяха да открият тясната пътечка между сградите.

— О, Господи! — прошепна Шика.

Капан, горчиво въздъхна Улф.

После до слуха му достигна остро свирене на автомобилни гуми, иззад ъгъла вдясно изскочи очукано такси и се понесе на заден ход към тях. В ръката му се появи късият нож, мускулите му се стегнаха.

— Недей, за Бога! — изкрещя човекът зад волана. — Това съм аз, Боби!

Едва сега Улф си даде сметка, че това е служебната им кола, маскирана като такси, а зад волана седи Боби Конър. Гледаше го опулено, краката му бяха като цименти рани.

— Хайде, пъхай си задника! — извика Боби. — Какво зяпаш, за Бога?!

Ченгетата бяха открили пътечката и вече тичаха по нея, в редица по един. Полицаите, които охраняваха барикадата вляво, бяха започнали да я отместват, за да пропуснат една патрулна кола. Моторът изрева, синкав пушек излетя изпод гумите й. Нямаше време за размисъл.

Натика Шика на задната седалка и скочи подире й, в същия миг Боби натисна педала за газта. Свърнаха зад ъгъла с пронизително свирене на гумите. Озоваха се срещу движението, но за щастие такова нямаше. От двете страни на улицата бяха паркирани коли, един микробус заемаше по-голямата част от платното, спрял на втора линия. Боби не се поколеба нито за миг, очуканото такси се промъкна край него буквално на една боя разстояние, изскочи на Осемдесет и шеста улица, без дори да намали на пресечката, овладя кормилото на поднеслата кола и полетя с пълна скорост към Сентрал парк.

— Изчисленията ти бяха безупречни — похвали го Улф. — Но как ме откри, по дяволите? Същия въпрос бих искал да задам и на Бретхард…

— Това копеле е твърдо решено да ти одере кожата — промърмори Боби, стрелна се покрай някакъв бавно пълзящ автобус, зад който се точеха отровни кълба дим, после отново натисна газта. Зад гърба им се разнесоха разгневени клаксони. — Чух, че мобилизира подразделението за борба с безредици и станах любопитен… По всичко личи, че някой му е звъннал да каже къде се намираш.

— Невъзможно — поклати глава Улф. — Никой не знаеше.

— Някой е знаел и този някой е светнал на Бретхард — отвърна Боби и му хвърли кратък поглед в огледалцето. — Отбих се в телефонната централа на управлението… Нали помниш, че там задължително регистрират всички междуградски разговори? Е, така разбрах, че Бретхард е разговарял с човек, набрал го от централа с код 202… След което вдигна хрътките под тревога.

— Карай на юг — обади се Шика. — Към южния край на Сентрал парк.

Улф забеляза, че Боби й хвърля един подозрителен поглед в огледалцето.

— Направи го — рече той, после се замисли. Двеста и две, кодът на Вашингтон. Единственият човек, който знаеше накъде се е насочил, беше Шипли. Вече сте един от нас… След тези думи Шипли беше насъскал псетата подир него. Защо? От кого, по дяволите, получава заповеди тоя Шипли?

Боби успя да пресече на жълто и навлезе в парка. Таксито се шмугна сред гъстия поток от коли, задминавайки ги ту отляво, ту отдясно.

— Рискувах, за да видя дали ни следват — поясни той.

— Ясно — кимна Улф и се обърна назад. — Не виждам никого.

— Аз също — усмихна се Боби. — Май ни изпуснаха!

На следващата пресечки мина направо на червено, но това беше нещо обичайно за нюйоркските таксита и ченгетата от пътната полиция едва ли щяха да му обърнат внимание. В замяна на това обаче едва не прегазиха двойка, която тичаше за здраве.

— Отидох да се видя с брата на Кавалера, както ме посъветва — продължи Боби. — Не беше лесно, но успях да го убедя да се срещнем. Кавалера не те е лъгал, Улф. Братчето наистина дължи на лихварин двадесет и пет бона — горе-долу толкова, колкото изкарва за цяла година… Интересното е друго — човекът е имал схема за разсрочено плащане и се е придържал към нея като часовник!

Намали скоростта, за да заобиколи един туристически файтон. Копитата на уморения кон отчетливо потропваха по асфалта.

— Два дни преди да се сбиеш с Кавалера, нещата претърпели коренна промяна — продължи Боби. — Две от горилите на лихварите се появили пред училището на дъщерята на брата и искали да я отмъкнат. Отбележи, че детето е едва на осем години…

— Знам — промърмори Улф, продължавайки да оглежда колите зад тях.

— Не бих казал, че това е стандартно поведение на акулите лихвари — отбеляза Боби. — Обикновено не заплашват семействата на длъжниците, които редовно си плащат. Точно това вбесило Кавалера, според братчето…