Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

Отначало не можа да повярва. Все пак се намираше на десет хиляди километра от Ню Йорк, в отдалечен курорт, разположел сред огромна ананасова плантация. Беше в самия западен край на остров Мауи, далеч от блестящите хотели покрай Каанипали, в които се събираха богатите туристи.

Стоеше на място и го гледаше как се приближава по мокрия пясък. Бистрата вода плискаше около кръста й. Тялото му беше слабо и добре оформено, с тесен таз и широки рамене. По нищо не приличаше на тялото на Никълъс, със стоманена мускулатура и яки ръце. Но Рик беше просто любител на тениса, а не машина за убиване.

Клепачите й потрепнаха, под тях изскочиха солени сълзи. Тя се обърна с гръб към приближаващия се мъж и се загледа към неясно очертаващата се далеч на хоризонта панорама на Молокай.

— Джъстин?

— Трябва да имаш нерви като въжета, за да се появиш тук!

— Досега само бях чувал за прочутия нрав на фамилията Томкин. Всичко, което те казват, е само бледо подобие на истинското състояние на нещата. — Гласът: му беше преднамерено игрив и безгрижен.

— Възстанови ли Мери Кейт на работа? — попита тя с неприятното усещане, че сърцето й тежи в гърдите като късче гранит.

— Не ставаше въпрос за възстановяването й на работа, Джъстин — отвърна той и се приближи повече, отколкото й се: искаше. — Казах ти, че съм намерил по-добър човек за тази работа.

Тя се нахвърли отгоре му като вихрушка:

— Ти си ме използвал, мръсно копеле!

Той запази хладнокръвие и спокойно отвърна:

— Знаеш ли, проблемът при теб е, че тялото на жена се обитава от едно изплашено дете. Прекрати това, Джъстин. Използвал съм те колкото бих използвал всеки друг. Това не е точният термин. Мери Кейт не беше прогонена. В бизнеса на възрастните, човек не уволнява ръководен кадър, преди да му е намерил подходящ заместник. И това се отнася до всички нива. Бих проявил небрежност към интересите на компанията, ако бях подходил по друг начин.

— Но ние сме приятелки!

— Обикновено съвпадение. Съжалявам, че неволно съм засегнал чувствата ти. — Той се усмихна и изпробва водата с ръка. — Нямаше нищо преднамерено злокобно в цялата работа, мога да те уверя в това. Просто прегледах някои от работите ти на хонорар, поговорих с хората, които ти ги бяха възлагали. Всички бяха единодушни, че работиш великолепно. — Усмивката отново се появи върху лицето му: — И всички ме предупредиха за опасния ти характер!

— Не виждам това да те е разколебало — отвърна тя и изпита съжаление, че се беше разплакала преди малко.

— Прекалено много ми харесаха твоите работи. По отношение на рекламата имаш съвсем самобитен подход, а това качество е изключително ценно в днешно време. — За миг погледна встрани и профилът му се оказа съвсем момчешки. — Както и да е. Помислих, че ще мога да те укротя и видях в това съвсем определено предизвикателство. — Очите му се върнаха върху лицето й. — Бих дал всичко, за да започнем още веднъж отначало.

— Затова ли ме преследваш?

Той поклати глава и се разкрачи, за да посрещне една голяма пенеста вълна, която прехвърли кораловите рифове и със съскане се насочи към брега.

— Не съвсем. Просто открих, че офисът изглежда безнадеждно празен без теб.

Вълната се стовари върху пясъка, стигна до брадичката на Джъстин и тя неволно потърси закрила в обятията му.

Нанги вдигна осакатените си нозе на дивана, облегна се удобно назад и отправи поглед към вълните на Южнокитайско море, които шумно се разбиваха в пясъчните брегове на Шек-О.

Намираше се в южния край на остров Хонконг, по-близо до Абърдийн, отколкото до центъра и финансовото средище на кралската колония.

Шек-О беше един от малкото райони на Хонконг, запазен за наистина богатите му жители. Наистина богати означаваше милиардери за този град, в който никой не беше беден и в който се разменяха огромни състояния.

От година и половина не беше идвал тук и нещата бяха започнали да се променят. На първо място, бяха сринали стария и красив хотел в Рипало Бей, а мястото му беше заето от няколко модерни небостъргачи. Нанги не страдаше единствено за прекрасните слънчеви следобеди, които беше прекарвал в тази стара колониална сграда. Страдаше още и за неумолимия ход на времето, отнел му не само бляскавите делови победи на миналото, но и самата му младост. Страдаше от човешката алчност, превърнала всяка педя от тази благословена земя в място, от което могат да се печелят пари, особено по време на експанзията на колонията в края на седемдесетте години.