Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

Искам връзка на всеки час. Скоро предстои раздвижване. Подробности в срок трийсет и шест часа. Операция „Риба-меч“ да бъде прекратена веднага след стабилизиране на ситуацията и личното ви уверение, че целта е видима ясно и стабилно.

После стана и се върна в кабинета си, за да подготви нов доклад по случая.

Никълъс седеше на каменната пейка в градината на Сато. Седеше там почти час, откакто домакинът му се беше оттеглил. Направи цял театър с прибирането си в стаята за гости, иначе Сато щеше да се чувства длъжен да сподели безсънието му. Там дори не направи опит да се съблича, а само изчака петнайсетина минути и отново се върна в пустата градинка.

Просветляваше. Бавно и сякаш срамежливо лунната светлина отстъпи мястото си на здрача, предвещаващ настъпването на новия ден. Заедно с нея намаля и ароматът на свежите цветя.

Никълъс усети присъствието зад себе си в мига, в който сянката се отдели от прозорците на кабинета на Сато и стъпи върху светлите камъчета. Утринният въздух беше станал почти течен от росата. Наоколо цареше пълна тишина, нарядко нарушавана от цвъртенето на най-ранобудните птици.

Без да обръща глава, знаеше, че това е Акико. Техните „ва“ се бяха вкопчили едно в друго още преди часове и това беше достатъчно да я вижда ясно в съзнанието си. Системата беше колкото примитивна, толкова и изтънчена. Прав беше Акутагава-сан, който казваше, че животът в големите градове е започнал да я унищожава в душите на съвременните хора.

По същата причина съзнаваше, че тя е опасна. Не знаеше точно по какъв начин, не знаеше дори дали е опасна точно за него. Знаеше само едно — тя е сенсей. Малцина са индивидите, които биха могли да стигнат до подобно заключение само по външни признаци, дори и сенсей с опита и уменията на Никълъс. Но той беше по-различен.

— Никълъс-сан!

Ниският й глас го накара да потръпне. С усилие на волята успя да си наложи спокойствие. Въпреки това слепоочията му започнаха да пулсират, главата му забуча от притока на кръв.

— Как е съпругът ви? — попита той.

— Хърка в царственото си ложе.

Какво има в този глас? Никълъс се напрегна до крайност да долови, нюансите и странното ехо в него. Неща, които дори тя не би могла да прикрие. Дали не долови лек присмех?

— Нима вашето място не е до него? — Сприхава забележка на ревнив любовник, Той се прокле вътрешно.

— Мястото ми е там, където аз реша, че трябва да бъде — отвърна спокойно тя, не показвайки с нищо, че е доловила особената интонация във въпроса му. Поколеба се за миг, после добави — Нали не мислите, че се държа не по японски?

Той поклати глава.

— Може би малко нетрадиционно, но съвсем по японски.

Настъпи кратко мълчание, после тя тихо попита:

— Няма ли да се обърнете, с лице към мен? Толкова ли е трудно да ме гледате?

Думите й накараха косъмчетата по врата му да настръхнат. Колко внимателно ги беше подбрала! Сърцето му продължаваше да блъска в гърдите и това предизвика неприятни усещания у него. Бавно се извърна към нея. Душата му се разтапяше.

Лицето й сякаш грееше под първите розови сияния на зората. Беше облякла бледожълто кимоно, орнаментирано със сребърни и отровнозелени борови дръвчета. Над лявата й гръд блестеше самотна златна чапла. Косата й беше разпусната и течеше като блестящ синкавочерен поток надолу по гърба. Нямаше никакви бижута. Ноктите й бяха покрити с блестящ безцветен лак, подрязани късо според изискванията на част от разностранните й умения. Стори му се, че забелязва лек тик по спокойното й лице, някъде между горната устна и окото. Миг по-късно, тикът изчезна и тя се контролираше напълно.

— Не беше толкова трудно, нали? — Гласът й се смеси с поривите на утринния бриз, зад гърба й се надигаха и танцуваха изпаренията на дълбоко дишащата земя.

— Приятно е да ви гледа човек, Акико. — Млъкна, защото не бе имал намерението да прави такива признания. Изпита моментното чувство, че е изгубил важна битка.

Тя се плъзна по пътечката към него. Струваше му се, че плува направо от дебрите на отиващата си нощ.

— Защо имате усещането, че някога сме били заедно?

И двамата се стреснаха от тези думи. Сякаш се прегръщаха голи и Сато изведнъж се изправя над тях. Лицето на Акико пламна от притока на кръв, очите й напуснаха лицето му. Тикът й се върна.

Никълъс напълно изгуби чувството си за реалност. Очите му виждаха само нея, очертанията на тялото й се губеха в белите изпарения. Пред него се надигна Юкио — едно безсмъртно ками, възкръснало за нов живот. А сетне и той посегна към сигурността на Нищото, търсейки отговор на незададен и неразгадаем въпрос. Сякаш в транс, той бавно се изправи от твърдата каменна скамейка и пристъпи към нея. Бореше се с неудържимото желание да изкаже на глас онези думи, които се врязаха в съзнанието му още в мига, в който тя отдръпна ветрилото от лицето си. Бяха думи, които мечтаеше да изрече на глас, думи, които положително биха го освободили от огромното вътрешно напрежение, но едновременно е това биха го направили напълно беззащитен пред нея.