Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

— Котен! — изкрещя той, хвана хромираната дръжка и рязко отвори вратата. До слуха му достигна остро изщракване, сякаш пропукване на суха съчка в гората. После нощта изведнъж избухна в оранжеви и алени пламъци. Колата се взриви, вдигна се високо във въздуха, по асфалта забарабаниха нажежени метални отломки и късчета полуразтопено стъкло. Надуваемото чучело зад волана буквално се изпари от силата на експлозията.

Ехото повтори тътена като далечна артилерийска канонада, вятърът с усърдие се зае да разпръсква облака гъст черен дим, мазен и противен…

Тялото изглеждаше огромно, като на див звяр. Сянката му върху плочките беше черна. Счупените стъкла наоколо отразяваха хладната луминесцентна светлина.

Трима униформени полицаи от градската полиция на Ралей забързано записваха в бележниците си подробности от произшествието, четвъртият беше грабнал подвижния радиотелефон в колата.

Две нови патрулни коли спряха със скърцане на спирачките, полицаите изскочиха от тях и се заеха да слагат подвижни бариери пред започналата да се събира тълпа от любопитни зяпачи.

Сержант Хари Саундърс хвърли микрофона на седалката и се измъкна навън. Приключил с доклада си пред началника на полицейското управление, той бавно се насочи към тримата си колеги. Лицето му бе бледо и загрижено.

— Спокойно можете да изгорите тефтерите си — рече той. — Няма никакъв смисъл от вашите записки.

— Какво? — учудено го погледна Боб Сантини, току-що сложил точка на последното си изречение.

— Всеки момент тук ще пристигнат хора, натоварени специално с този случай. Капитанът каза, че ние нямаме нищо общо с него.

Сантини бавно свали бележника си.

— Искаш да кажеш, че ще си тръгнем просто ей така? — попита той с недоверие в гласа. — Въпреки извършеното убийство?

— Точно този въпрос зададох на капитана и аз — сви рамене Саундърс и лицето му се разкриви. — И знаеш ли какво ми отговори? Няма смисъл, защото оня тип — пръстът му се насочи по посока на трупа — няма отпечатъци, няма досие, няма нищо! Една голяма, кръгла нула!

— Шпионин — рече Ед Бейн. — Започва да става интересно!

— По-добре се забавлявай с нещо друго — посъветва го Саундърс. — Защото оттук насетне нито жените ни, нито твоята приятелка, Бейн, не трябва да знаят нищо за случая!

— Стига вече с тези предупреждения за креватни откровения — изплю се с отвращение Спинели. — Какво трябва да правя оттук нататък?

— Това, което винаги си правил, тъпако — рече Бейн. — Ще се обърнеш на другата страна и ще захъркаш!

— По-тихо, фокусници — просъска Саундърс. — Вече си имаме компания!

Всички извърнаха глави към фигурата с дълго палто, която се приближаваше по пасажа. Никой не я прие с отворени обятия.

— Пресвета Дево — хлъцна Сантини. — Та това е жена, да я вземат мътните!

— Кой е старши тук, господа? — попита тя на няколко крачки от тях.

— Сержант-детектив Хари Саундърс, госпожо — пристъпи напред Саундърс.

— Спокойно, сержант — изрече с каменно лице жената. — Нямам намерение да ви оскубя косите. — Хвърли бързо поглед наоколо и добави: — Нищо не е пипано, нали?

— Не, госпожо.

— Точно в това положение ли го открихте?

Саундърс мълчаливо кимна, ядосан на себе си. Не би трябваме да му пресъхва устата пред някаква фуста!

— Мога ли да ви помоля… хм… да се легитимирате? — промърмори той.

Тя се обърна да огледа близките няколко квадратни метра от пасажа, лицето й беше все така безизразно.

— Тази информация ще получите от своя капитан, сержант Саундърс — ледено процедиха устните й. — Може би ще бъде в настроение да задоволи вашето любопитство.

Саундърс прехапа устни да не изругае и обърна гръб на Спинели, който насмешливо го наблюдаваше.

— Сержант! — долетя до слуха му хладният глас на жената, коленичила пред трупа. — Нямам нужда от вашата помощ. Ще направите по-добре, ако се отдръпнете до бариерите и разкарате зяпачите. Ще ви повикам, в случай че имам нужда от вас.

— Да, госпожо — отвърна с подчертана любезност Саундърс, кимна на тримата си колеги и групата бавно тръгна към патрулните коли, които проблясваха с червените си светлини в дъното на пасажа.

Таня Владимова ги изчака, да се отдалечат и отново провери верността на първоначалното си заключение. Трупът безспорно принадлежеше на Джеси Джеймс. Разтвори малка чантичка с инструменти и сръчно свали отпечатъците от парчето стъкло, което стърчеше от гърдите на убития. Едва сега си позволи да си зададе въпроса, който я измъчваше от известно време — какво се обърка? Дори без да се замисля прекалено, отговорът бе ясен.