Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

— Не можем да продължим по тази пътечка — предупреди го Со Пенг.

— Така е, трябва да вървим направо през джунглата.

— Добре ли познаваш местността?

— Вероятно по-добре от танжин — изплю се Так. — И сигурно по-зле от човека, който трябва да пипнем. — Изгледа Со Пенг и подхвърли: — Имаш ли някакви идеи?

— Може би — отвърна младежът. — Но ми трябва някое по-височко място.

Так се усмихна и махна с ръка на север:

— На около миля оттук са водопадите Кота Тинги. Издигат се на повече от трийсет метра над реката.

— Достатъчно — кимна Со Пенг.

Върнаха се при двамата телохранители, приклекнали под едно дърво, после продължиха пътешествието си. Около миля, бе казал Так. Но като се имат предвид уменията на танжин, този преход може би ще им отнеме остатъка от деня, помисли си Со Пенг.

Вторият телохранител стана жертва точно в мига, в който до слуха им долетя дълбокото боботене на водопада. Нещо като бойно знаме се мерна пред погледа на Со Пенг, той изкрещя на малайско наречие — предварително се бяха разбрали да контактуват чрез него, а не на китайски — после тримата останали живи хукнаха на прибежки към водопада криволичейки, доколкото им позволяваше пътечката. Теренът започна да се променя.

При първите скали, които ограждаха долната част на водопада, падна и последният от хората на Так. Там го настигна блестящата звезда и безмилостно се заби във врата му. Според предварителната им уговорка Так започна да се катери по влажните скали, насочвайки се към лявата стена на водопада.

Со Пенг се надяваше, че танжин ще станат малко по-небрежни, тъй като до този момент всичко се развиваше в пълно съответствие с техните планове. Докато се катереше нагоре редом с Так, той си помисли, че е срамно двама души да изгубят живота си заради постигането на този ефект. Далеч повече би предпочел да се впусне в преследване на танжин още след първото нападение, но знаеше, че това би имало фатални последици за всички. Танжин очевидно бяха избрали най-подходящите за своите атаки позиции, а от майка си знаеше, че те са изключителни майстори в избирането на укрития — неизменно над главите на жертвите си. Там, в джунглата, той не би имал никакви шансове срещу тях.

Но сега той беше на път да заеме по-високата позиция. И както орелът фиксираше в ретината си полската мишка, така той бе заковал в съзнанието си образа на танжин. Образ, който скоро щеше да се появи и пред очите му.

Продължаваше изкачването, разпенената вода гърмеше в ушите му. Птиците, които допреди миг кръжаха около раменете му, вече останаха под него. Хвърляйки поглед под краката си, той виждаше чернокосата глава на Так, която ту се показваше, ту се скриваше сред пяната и мокрите скали — една мъничка ладия, търсеща сигурно пристанище сред развихрен ураган.

Со Пенг се спря, опря гръб в скалата и затвори очи.

Кое го накара да пренебрегне предупреждението на майка си и да прибегне до своята дарба? Страхът от танжин или някаква непонятна арогантност, изплувала от дълбините на съзнанието му? И кой може да определи това в миг като този? Потъвайки в себе си, той потърси онова интимно кътче на духа си, което от рождение го свързваше с психиката на Лианг. После, имитирайки нейните действия, той позволи на този дух да вземе връх, да излъчи мощното си действие в пространството.

Чувството беше зашеметяващо. Сякаш ураган връхлетя духа му, пред очите му се появиха солените пръски на далечното Южнокитайско море и ярките звезди по небосвода, незасенчени от слънчевия ден. Започна да усеща могъщите космически течения, които запълваха безкрайните разстояния между тези звезди.

В краката му бушуваше водопадът — един огромен изблик на кинетичната енергия на природата. Съвсем по детски той се запита дали някой може да укроти тази дива стихия.

После почувства стената. Безформена и мрачна, тя се издигна около него, бавно и неумолимо погълна първо звездите, слънцето и небето, а после и разгневената вода, дори и скалата, върху която той бе приклекнал разтреперан от ужас, с ръка пред очите.

Беше проявил неподчинение, беше пренебрегнал съвета на майка си и беше напуснал низините, където можеше да използва дарбата си прикрито, но с пълна сила. Позволявайки безразсъдно освобождаването на своя дух, той се бе разкрил изцяло — сякаш бе изкрещял с всички сили: „Ето ме, тук съм!“

Всичко това се дължеше на нова, току-що изкована духовна връзка. Не с Лианг, която беше на много километри оттук, а с някой друг. И този някой притежаваше същата могъща дарба!