Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

Минаха край малко селце, във водата пред него весело пляскаха деца. Между тях се мяркаха коремите на рибата гар, която не се плашеше от хора и беше в състояние да стои извън водата в продължение на няколко минути. Две хлапета се изравниха със сампана и започнаха да плуват заедно с него. Един от хората на Так им извика нещо на наречието бахаза и им посочи приближаващия се крокодил. Хлапетата изкрещяха, очите им побеляха от страх и Со Пенг си спомни за очите на ранения тигър, миг преди да бъде довършен от Так. Децата се обърнаха и бързо заплуваха към брега, но крокодилът им пресече пътя и започна да ги настига. Отвратителните му челюсти алчно се разтвориха.

Един от хората на Так посегна за пушката си, но Со Пенг хвана цевта и каза:

— Кръвта ще привлече много повече хищници.

После се протегна към надвисналите над реката клони на дърветата, откъсна един по-здрав и леко се спусна във водата. С няколко замаха се озова между децата и крокодила, вдигна ръка и заби клона в зиналата паст на влечугото с цялата си сила. Челюстите механично се сключиха, клонът изпращя и изчезна, водата се разпени от ударите на мощната опашка.

Децата се добраха до брега, покатериха се на безопасно разстояние от водата и започнаха да се присмиват на измамения крокодил, като небрежно откъсваха гигантските пиявици, полепнали по телата им.

Так издърпа Со Пенг на борда и сампанът продължи пътя си.

— Къде си научил тоя трик? — попита той.

Со Пенг си спомни за Жао Хсия и се разсмя.

— Радвам се, че мина — каза той. — Моят най-добър приятел от детските години редовно го прилагаше и то на доста по-големи крокодили. Кой знае защо те никога не го закачаха… — Сви рамене и добави: — Може би ги е хипнотизирал, може би е притежавал нещо като ясновидство.

Так гледаше нагоре по течението. На хоризонта се издигаше неясната грамада на планината Гунунг Мунтахак, обвита в синкава мъгла над яркозелената плътна стена на джунглата.

— В това пътешествие способностите на твоя приятел биха ми свършили отлична работа — обърна се той и се усмихна на Со Пенг. — Но аз се радвам, че ти си тук, момко. Не са много китайците, които познават източното малайско крайбрежие. Голям късмет извадих, че попадна на мен точно в този момент!

Под короните на огромни дървета туаланг видяха люспест мравояд, над който кряскаха и подскачаха от клон на клон шумни гибони. Сини рибари, жълточовки и някакви неизвестни птици с пъстри пера се стрелкаха над водата и гъсто залесените брегове. Природата се готвеше за настъпването на нощта.

В селцата, край които минаваха, горяха малко огньове. Започваше Рамадана и малайците, в огромното си болшинство ревностни мюсюлмани, се готвеха за месец на пост и молитви.

— Добре подбрах времето за това пътуване — каза Так, докато сампанът се плъзгаше под издълбания от природата свод в близост до десния бряг на реката. — По време на Рамадана духът може и да е силен, но плътта не я бива за нищо.

Изкатериха се на брега. Нощта бързо ги обвиваше с непрогледното си покривало, въздухът се изпълни със свистенето на криле и жуженето на нощни насекоми. Светулки започнаха да палят фенерите си в здрача, пеперуди с размах на пъстрите си криле по-голям от главата на Со Пенг лениво лъкатушеха към нощните си укрития. Вървяха с максимална бързина, а когато мракът стана съвсем непрогледен, спряха да нощуват, без да палят огън.

С първите лъчи на утрото отново бяха на път. Так ги водеше по едва забележимата пътечка, която се виеше в гъстата джунгла. Над главите им висяха гъсти клонаци, пътечката често се губеше напълно сред шубраците. Откриването на вярната посока бе въпрос както на памет, така и на чиста интуиция.

Со Пенг беше този, който обърна внимание на пръснатите листа от папрат с очевидната цел да я скрият от очите на неопитните пътешественици.

— Дали това е работа на твоя враг? — попита тон.

— Хората му не са толкова умни — поклати глава Так.

Продължиха напред, поддържайки първоначално установения ред — отпред крачеха двама от тежковъоръжените телохранители на Так, следваше ги господарят им, Со Пенг и накрая третият бандит — онзи, който им беше приготвил храната.

Гъсталакът, плътен като стена и обсипан с влажни капчици, криеше в себе си незнайни съкровища — милиарди насекоми, малки и блестящи като скъпоценни камъни змийчета, синьо-зелени дървесни жаби, дребни и ярко оцветени птички.

Дните бяха по-спокойни от нощите, но не по-малко опасни от тях. На всяка крачка се сблъскваха с плюещи отрова кобри, усойници и пепелянки, чието ухапване беше достатъчно силно, за да парализира човек за броени секунди. В един момент водачът спря и посочи с ръка към дънера на едно дебело дърво. Около него се бе увил огромен питон, който в разгънато състояние положително би бил по-дълъг от всичките петима пътешественици, легнали един след друг.