Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

В началото никой не му обръщаше внимание, вероятно защото го вземаха за заблудил се „бабас“, който скоро ще осъзнае грешката си и ще побърза да изчезне.

Когато това не стана, вниманието към него се засили. А когато започна да разпитва за убийците на двамата търговци, вече се превърна в обект на нескрито любопитство и най-различни догадки.

Особено се заинтересува от него един тип на име Тик По Так, главатар на една от неизброимите китайски банди, които действаха в града. Беше едър мъж на около трийсет години, бивш „синкех“ — нелегален емигрант, пристигнал в Сингапур на борда на малка джонка, на която бяха намерили смъртта си двамата му братя, покосени от холерата.

Так бе успял да слезе жив от заразения кораб, но в замяна на това го пипна охтиката. Беше работил денонощно, за да изплати стойността на нелегалното пътешествие — не само за себе си, но и за мъртвите си братя.

Това бе успял да стори за две години, а след това — вече свободен — бе потърсил убежище в Нощната смяна. С остатъка от припечелените пари бе купил един револвер, а после, бе заминал обратно за пиперената плантация, в която се бе мъчил в продължение на двайсет и четири месеца. Там пръснал главата на работодателя си и се върнал обратно.

Беше известен в квартала, страхуваха се от него. Под негово разпореждане се оказа една от най-могъщите банди на Кралската колония — както по онова време англичаните наричаха Сингапур. Вместо да враждува с англичаните, Так беше сключил с тях споразумение, което твърде много наподобяваше пакт за ненападение. Англичаните не го закачаха, рядко се осмеляваха да се ровят в делата му.

Като „синкех“ Так беше енергичен млад човек, изгарящ от желание да защитава честта и свободата си. Несъмнено видя себе си в Со Пенг и много му се прииска да разбере какви са мотивите на младежа, втурнал се толкова безразсъдно в този ад на порока. Едновременно с това изпитваше и голяма доза притеснение, тъй като примирието му с англичаните беше, меко казано, крехко и той не се чувстваше добре от тяхната близост. По негово дълбоко убеждение всички, които предпочитат да говорят истината (която винаги е обидна за някого), вместо да запазят достойно мълчание, бяха подозрителни и не заслужаваха доверие.

Тик По Так изпрати Едноокия Ян да заговори Со Пенг, който седеше в дъното на мръсния бар. Искаше да наблюдава реакциите му отстрани, искаше да разбере дали Со Пенг е наистина този, за когото се представя, или е просто шпионин на коварните англичани.

Едноокият Ян беше огромен мъж с раздразнителен нрав, от когото страняха и най-смелите английски полицаи. Но сега беше получил точна заповед и Так не се съмняваше, че тя ще бъде изпълнена.

— Защо си дошъл тук? — изправи се бандитът пред Со Пенг. — Защо се навираш в място, което ти е чуждо?

Со Пенг вдигна глава към този огромен мъж, който беше висок колкото него, но поне два пъти по-тежък.

— Търся хората, извършили убийство — отвърна той.

Ян се разтърси от буен смях и завря дългия си мръсен нож под носа на Со Пенг.

— Значи си дошъл точно там, където трябва — изръмжа той и бавно започна да върти ножа пред очите на Со Пенг. — Кое убийство по-точно?

— На двамата търговци мюсюлмани, открити със свински крачета в устата — отвърна Со Пенг.

— Защо са ти? — изгрухтя Едноокият Ян.

— Искам да говоря с тях.

Дебелият изръмжа и опря ножа във врата на Со Пенг.

— Край на търсенето! — обяви той. — Аз съм един от тях. Казвай!

Со Пенг остана неподвижен. Знаеше, че този гигант не е танжин — от него не се излъчваше онази мрачна заплаха, за която говореше майка му. В този едноок тил нямаше нищо тайнствено, характерът му бе прост и неприкрит. Което съвсем не го правеше по-малко опасен, разбира се.

Со Пенг си даде сметка, че следващата му реакция ще бъде от решаващо значение.

— Ако наистина си този, за който се представяш, ще знаеш моето име — каза на гиганта той.

— Тъй ли? — учуди се Ян. — От къде на къде? Ти си едно хлапе и нищо повече!

Со Пенг прибягна до дарбата си и душата му нежно се докосна до примитивния ум на гиганта, внушавайки му искреност. Безпардонните противници изискват и безпардонни действия.

Ян изръмжа и махна ножа си от врата на Со Пенг.

— Не те ли е страх, че ще убият и теб? — попита той. — Убийците никак не се интересуват коя ще е поредната им жертва.

— Но не и тези! — отвърна Со Пенг и в гласа му прозвуча такава непоколебимост, че гигантът изненадано го погледна.