Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

— Така действат танжин — промълви Лианг.

Со Пенг понечи да каже нещо, после затвори уста. Беше наистина зашеметен. Майка му гледаше встрани, но явно не виждаше нищо. Чакаше го да се съвземе, очевидно не й се искаше да продължава.

Ръката й се плъзна под дрехата и се появи отново с малка кутийка от черно кадифе. Постави я върху дланта си с такова благоговение, сякаш държеше свалена от небесата звезда.

— Отвори я, сине мой — прошушна Лианг в някакъв религиозен екстаз. Сякаш предстоеше изпълнението на древен ритуал.

Со Пенг се подчини с разтуптяно сърце. Пред очите му блеснаха скъпоценни камъни.

— Шестнайсет изумруда — добави Лианг със същия странен напевен глас. — Всеки от тях олицетворява по един от принципите на Тао-тао, а едновременно с това и името на всеки един от шестнайсетте основатели на танжин. Според преданието в камъните са заключени техните безсмъртни духове.

Со Пенг гледаше блестящите камъни така, сякаш бяха живи, сякаш всеки момент щяха да го ухапят.

— Значи тях търсят танжин — каза той, без следа от въпросителна интонация в гласа си.

— Искат мен, искат и смарагдите — кимна Лианг. — Което е едно и също, защото камъните са мои и никой не може да ме отдели от тях. Те са свещени, свещена е и вярата, с която ги пазя. Притежават далеч по-голяма стойност от обикновени скъпоценности, тъй като съдържат есенцията, сърцето и душата на Тао-тао. Тук е доброто, тук е и злото, сине. Ти трябва да се научиш да ги отличаваш. Преминат ли в твое притежание тези камъни, ти вече нямаш друг избор, освен праведния живот.

— Защо толкова много ги искат танжин?

— Вече ти казах — те олицетворяват както доброто, така и злото — истинския дух на първите монаси танжин. Някои от тях са били добри, други — лоши. Но днешните танжин, омерзени от бедността и извратеното си чувство за морал, искат да дадат воля на злото, да го използват за постигане на низките си цели. И завинаги да унищожат доброто.

Лицето на Лианг потъмня, разтревожено от хода на мислите, които и двамата ясно усещаха.

— Между тези шестнайсет камъка съществува едно особено равновесие — продължи след известно време тя. — Ако останат по-малко от девет, това равновесие ще се наруши и ще освободи силите на злото.

Тъмни и неясни под слабата мъждукаща светлина на уличните фенери, камъните изглеждаха безцветни и мъртви, от тях се излъчваше неясна заплаха.

Со Пенг бавно откъсна очи от тях и ги насочи към лицето на майка си.

— И танжин ще те убият, въпреки че си една от тях? — попита той.

— Отрекох се от техния начин на живот още като избягах с баща ти — отвърна тя. В гласа и нямаше дори следа от тъга. — Още е хубав мъж, но да го беше видял тогава! Живееше нашироко, пръскаше пари като луд и това, признавам, не ми беше неприятно. Но най-много ме привлече идеята да се махна от храма. Задушавах се там, не бях родена да съм жена танжин. А баща ти бе толкова различен от мъжете, сред които бях израснала и които презирах с цялата си душа! Беше мил, искрен, доверчив — и именно поради това губеше всичко, което съумяваше да припечели.

На лицето й се появи тъжна усмивка, сякаш приемаше мъжа си като голямо дете, като Божия благословия — беззащитен като нежно двете, изискващ неотклонното й внимание.

— Но аз се страхувах от гнева на баща си, имах достатъчно основания за това. Бях сигурна, че ще ми забрани да тръгна с този мъж, затова и не го попитах. Просто тръгнах с баща ти, който нищо и не подозираше, разбира се. И до ден-днешен е така, погрижих се добре за това. Бедничкият! Как ли би реагирал, ако знаеше?

Лианг погледна сина си, в чертите му откри не себе си, а своя любим съпруг.

— Това, което извърших, беше нечувано. Колко железни закона на Тао-тао пристъпих? Дълбоко в себе си бях сигурна, че някога ще плащам за своите грехове. Силно се надявах този ден да не настъпи никога, но ето че вече е факт…

— И затова трябва да заминеш?

— Не мога да излагам семейството си на риск — простичко отвърна тя.

— Без теб няма да има семейство — каза Со Пенг.

— Нямам друг избор, миличък — въздъхна след известно време тя.

Права е, помисли си Со Пенг. Но аз имам избор. Едновременно с това почувства, че майка му крие нещо от него. Нещо от жизненоважно значение.

— Разкажи ми всичко, което знаеш за танжин — каза той.

Лианг тъжно се усмихна и поклати глава.

— И без това ти казах повече, отколкото трябва. Опасността е огромна!

— А какво ще стане, ако тя продължи да е такава и след твоето заминаване? — попита Со Пенг.