Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

Лианг седеше много особено, съвсем като мъж. Така би трябвало да седи бащата на Со Пенг, но той не го правеше. Човек оставаше с впечатлението, че тя е господар на този дом, тя и никой друг. Со Пенг си даде сметка, че всъщност това е истината и никак не се учуди от нея.

— Все още си много млад, Со Пенг — продължи Лианг. — Но обстоятелствата ме принуждават да ти разкрия цялата истина за твоята дарба и се моля на боговете това да не ти се отрази зле. Сега може би си мислиш, че тя е благословия свише, но лесно може да се превърне и в проклятие. Използваш ли я с нечисти намерения — алчност, завист, сластолюбие — тя ще се превърне в злокобна сила. Позволиш ли й свобода, тя лесно ще те превърне в свой роб. Трябва да помниш, че не си в състояние да четеш мислите на всички с лекотата, с която четеш моите, или пък аз — твоите. Връзката е всичко, на дарбата са й необходими двама души, никога един. Разбираш ли какво ти казвам? — Лианг изчака утвърдителното му кимване и продължи: — Несъмнено вече си открил, че тази дарба може да се използва просто ей така. Но тя лесно се превръща в капан, който ще те отведе до арогантността. Разчиташ ли прекалено много на нея, ще бъдещ сляп и глух за онези случаи, при които четеш погрешно чуждите мисли, или пък изобщо не си в състояние да го сториш. Ще започнеш да чуваш това, което ти се иска да чуеш, а не онова, което ти нашепва необикновената дарба.

По паважа оттатък тухления зид потракваха конски копита, чуваха се човешки гласове. На фона на тези обикновени звуци думите на Лианг придобиваха още по-голяма тежест. Така подложката от черно кадифе подчертава блясъка на диаманта върху себе си.

Со Пенг стана и се приближи до оградата. Протегна ръце и ги притисна в тухлите, почти покрити от буйно разлистени лози. Едва сега започна да разбира защо като дете избягваше да използва дарбата си, защо винаги имаше чувството, че я носи в себе си като бреме — тежко и неразгадаемо.

Усетила, че духът на сина й нуждае от простор, Лианг предложи да се разходят навън. Прекосиха няколко улички и излязоха на крайбрежния, булевард Кралица Елизабет.

В продължение на няколко секунди Лианг гледаше безмълвно лицето на Со Пенг, след което отговори на негласния му въпрос:

— Не мога да ти кажа къде отивам, Со Пенг. Просто трябва да вървя и толкоз.

Той отново си помисли за загадката, част от която положително се криеше и в това внезапно заминаване. Ако успее да я разреши, майка му може би щеше да си остане у дома.

Спряха край парапета, който предпазваше пешеходците от случайно падане в дълбоките води на залива. Са Пенг се наведе напред и загледа отраженията на уличните лампи в гладките води на пристанището.

— Кои са танжан? — попита той.

— Защо мислиш, че зная отговора на този въпрос? — усмихна се Лианг.

— Защото съм сигурен, че го знаеш .

Пламъчетата на лампите танцуваха във водата, като странни духове и на Со Пенг му се струваше, че тази тайнствена атмосфера създава митичният Меришон — странното, земноводно чудовище, което според преданието закриля Сингапур.

— Вероятна си чувал какви ли не истории за произхода ми — каза Лианг. — Говори се, че съм малайка, хака — което е мелез между малайка и китайка, а дори и суматрийка. — Очите й се спряха върху лицето на първородния син: — Всъщност никой не знае каква съм.

— Дори и баща ми?

— Особено пък баща ти — засмя се тя.

Три бяха основните качества, които характеризираха бликащата индивидуалност на Лианг — всеотдайност, състрадателност и невероятен самоконтрол. След години, вече с напълно оформен мироглед, Со Пенг щеше да открие, че тези качества се изразяват с една-единствена сричка от речника на Тао — „да“. „Да“ означаваше Божествен глас.

— Никога не се опълчвам срещу волята на боговете — каза Лианг. — Нито пък обвинявам околните за това, че са прегрешили или са обладани от зли духове. Мисля единствено за децата си и преди всичко за теб, Со Пенг.

Едно малко момченце се откъсна от тълпата, която бавно се разхождаше по крайбрежния булевард. Изтича към парапета и промуши главата си между железните пръти.

— Знаеш ли, че само един ден преди да те родя, ти се яви в съзнанието ми като напълно възрастен мъж? — полита Лианг. — Видях лицето ти, разговаряхме, опознах сърцето ти. Ето защо отдавна зная как ще протече животът ти, каква ще бъде моята роля в него.

Момченцето се покатери по парапета и се надвеси над водата. Може би е видяло митичния Мерлин, помисли си Со Пенг. После насочи вниманието си към майка си, която казваше: