Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

— Точно така — каза братът на Со Пенг. — Всички заедно ще се грижим за него, нали?

— Да! — извикаха хорово хлапетата.

— Можем и да го дресираме — обади се едно от тях.

— Ще го направим, пазач! — извика другото братче на Со Пенг.

Миг по-късно момчетата се смесиха и възбудено се заеха да обсъждат бъдещите си планове за кученцето. Со Пенг внимателно го остави на земята, то го погледна и размаха опашка.

Момчетата изведнъж притихнаха и се извърнаха към него.

— Ти какво мислиш? — попита го хлапакът с плоското лице.

— Нищо — сви рамене Со Пенг. — Кучето не е мое.

— Не е и наше — изтъкна единият от братята му.

— Още ли мислиш да го занесеш някъде другаде? — гневът беше напуснал плосколикия, изражението му говореше, че копнее за обич и разбиране.

Со Пенг се усмихна и потупа кученцето по главата.

— Може би ще го оставя за малко тук… Просто да видя как ще се отнасяте с него.

Момчетата се скупчиха около кученцето, надпреварвайки се да го галят. Опашчицата му доволно тупаше в прахта.

Хлапето с плоското лице се приближи до Со Пенг и каза:

— Ние не се мразим, батко. Малко поспорихме…

Со Пенг разтвори свития му юмрук и от него изпадна камък.

— Всичко започва със спор — каза той.

— Нямаше да хвърля камъка, батко — оправдателно промълви плосколикият.

Со Пенг приклекна до него.

— Знам, че не би искал да го сториш — каза той.

Момчето помълча малко, после леко кимна с глава:

— Мисля, че разбирам.

Со Пенг погледна очите му и веднага разбра от какво се нуждае неукрепналата му психика.

— Като бях на твоите години, много ми се искаше да си имам един батко и да си разговарям с него — рече той. — Но за съжаление нямах…

— Знаеш какво искам да кажа! — извика момчето, понечи да продължи, но прехапа устни и замълча.

Со Пенг се изправи.

— Следващата събота и неделя ще ми трябва помощник за една работа — каза той. — Интересува ли те?

Момчето енергично закима с глава, все още неспособно да промълви нито дума.

— Ще дойда да те взема рано сутринта.

— Няма нужда, батко — промълви момчето. — Ще бъда тук още при изгрев-слънце!

— Един час след изгрева е съвсем добре — засмя се Со Пенг.

После се върна обратно в къщата. Градината беше пуста и замряла, Со Пенг се зачуди къде ли е майка му и наостри сетива. Скоро я откри и едва чуто ахна. Защото ясно долови паниката, която се излъчваше от цялото й същество.

Насочи се към къщата и влезе направо в спалнята на родителите си. Завари майка си да си събира багажа.

— Къде отиваш, мамо?

Тя рязко се извърна. Лицето й беше зачервено, над очите й висяха няколко непокорни кичура, които тя нетърпеливо отхвърли с ръце. Беше рядко красива жена, от която се излъчваше особено величие. Издълженият овал на лицето й се красеше от високи скули и дълбоко разположени очи. Ушите й бяха малки и изящни, тя се гордееше с тях така, както се гордееше с красивите си ръце и нозе — деликатни, но сръчни и пъргави.

— Един „фендшуй“ разчете изпечени на огън късчета от черупка на костенурка и предсказа, че ще ме намериш точно тук — погледна го тъжно тя. — Ако не беше дошъл, щях да си помисля, че гадателят лъже и не ти си избраният…

— Какво искаш да кажеш? — погледна я любопитно Со Пенг.

На лицето й се появи внезапна ослепителна усмивка.

— Да идем някъде другаде да поговорим — предложи тя.

Заведе го в градината, сигурна, че там ще е пусто по това време на деня. Обвиха ги меките позлатени лъчи на сингапурския залез. Натежалият от горещината въздух бе пропит от едва доловимия аромат на манговите горички, разположени северно от града. Той странно се смесваше с букета свежи миризми на градинските цветя. Някъде пролайваха кучета, сенките се сгъстяваха. Уличните лампи светваха една по една, палени от босоного малайче със стълба през рамо. Со Пенг виждаше как голата му глава проблясва над тухлената ограда.

Седнаха един срещу друг на лакираните столове от усукана тръстика.

— Още когато беше в утробата ми, аз чувствах как ме докосваш — каза Лианг. — Докосваш ме не с ръце, а с дух. Виждах цветове — Твоите цветове, които се преплитаха със сенките на все още неоформения ти мозък. След като те родих, това усещане се усили и вече бях сигурна, че си наследил моята дарба. Оттогава насам не съм престанала да поощрявам нейното развитие в теб, да я подхранвам заедно с подхранването на тялото ти.

— Спомням си — кимна Со Пенг. — Това беше една особена връзка между нас. Бях в състояние да ти говоря, без да отварям уста, чувах отговорите ти, без да използвам слуха си.