Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

Со Пенг много приличаше на майка си Лианг. Сгодена още от дете и омъжена рано, тя го беше родила едва на петнайсетгодишна възраст. Никой не знаеше какъв е произходът й — хокиен като бащата на Со Пенг, или пък китайка от Суматра. Тя никога не говореше за родословието си, а, пропит от уважение към нея, Со Пенг така и не я попита за него, макар че често любопитството му бе просто изгарящо.

Майка му бе изключително умна жена. Умееше да се сближава с всички важни личности в градчето, в което се установяваше семейството й, а което бе още по-важно — тези личности бързо осъзнаваха, че й дължат някоя и друга услуга. Со Пенг добре знаеше, че благодарение на нейната изобретателност баща му на няколко пъти е избягвал сигурен фалит. При това, без да губи достойнство и без да се срамува за нищо.

През 1889 година, вече деветнайсетгодишен, Со Пенг притежаваше доста завидни способности. На първо място владееше смайващо много азиатски и индоевропейски езици, включително разнообразните им наречия. Завършил гимназия в Сингапур, или Лъвския град — както кръстили Сингапур владетелите на империята Шрива през XI век, той с пълни шепи бе черпил познание не само от най-добрите преподаватели в Малайзия, но и от разноцветната тълпа китайци, малайци, индийци и суматрийци, блъскащи се из тесните улички на града.

Беше работил всичко — на пристанището, на пазарите, в кръчми, ресторанти и хотели, дори беше плавал в продължение на шест месеца на един от новите параходи, които бързо изместваха търговските шхуни след отварянето на Суецкия канал през 1869 година и рязкото съкращаване на пътя между Европа и Азия. И бързо разбра нещо, което още дълги години далеч по-опитни от него хора не успяха да проумеят — с разрастването на параходните флотилии Сингапур скоро щеше да се превърне в едно от най-главните пристанища на света. Векове наред градът зависеше изцяло от капризите на ветровете. Мусоните през януари и февруари духаха от североизток и улесняваха придвижването на джонките от Сиам и Китай. Шест месеца по-късно, в началото на есента, ветровете сменяха посоката си и тогава идваше ред на лодките от Малайския архипелаг. Но новите параходи не зависеха от капризите на вятъра и това означаваше, че търговията в Сингапур можеше да се развива оживено през всичките дванайсет месеца на годината.

До този момент Со Пенг бе опитвал много и различни дейности, но не беше усъвършенствал нито една от тях. Макар и изключително образован за своите деветнайсет години, той практически не притежаваше професия, а което беше още по-лошо — не притежаваше и никакви пари.

Най-приятни бяха спомените му от детството, още преди семейството да се премести в Сингапур. В топлите майски нощи двамата с приятеля му малаец Жао Хсия се измъкваха от дома и се срещаха в храсталаците край брега на Рантау Абанг.

Со Пенг ясно виждаше ярките звезди, обсипали небосвода над главите им — синкавобели, зеленикави и розови. Двете момчета бяха изцяло погълнати от прекрасното им сияние, наоколо им крякаха дървесни жаби и нощни птици, жужаха насекоми, тихо шумоляха листата на палмите.

Пред очите им, проблясващ под светлината на звездите, а ако имаха късмет — и на луната, се пенеше прибоят; в потайните дълбини на Южнокитайско море мъждукаха светлините на бързи кораби, поели на югоизток към Борнео, или пък на северозапад към Тайланд.

Но макар да обичаха много тези нощни срещи, Со Пенг и Жао Хсия не идваха на брега с намерението да съзерцават звездите и далечните кораби, нито пък да плуват.

Погледите им скоро напускаха обсипаното със звезди небе, плъзгаха се по посребрените гребени на вълните, които се стоварваха върху пясъчния плаж с могъщия дъх на Създателя.

От солената вода най-сетне се появяваха неясните сенки, които чакаха да видят — огромни и черни, вълните с плисък се разбиваха около тях. Со Пенг ги гледаше с блеснали очи, имаше чувството, че е попаднал в друга ера и друго време, отдалечено на хиляди години от действителността. Шепнеше им тихо на ведско наречие, убеден, че те могат да разберат този древен език.

Сенките спираха на пясъка и сякаш замръзваха. Не след дълго момчетата започваха да различават особения звук от ровенето в пясъка, достигащ до ушите им сред тътена на прибоя и жуженето на насекомите.

Со Пенг и Жао Хсия търпеливо чакаха. Беше краят на май — сезонът на гигантските костенурки. Двете момчета се бяха измъкнали от домовете си именно заради него. Костенурките в този район бяха високо ценени от малайците и китайците по редица причини, но най-главната от тях беше издутата им черупка — една от най-търсените експортни стоки на полуострова. Това, за което бяха дошли тук двете момчета, беше строго забранено, беше „харам“ — както би казал Жао Хсия, който познаваше много мюсюлмани. Беше „харам“, въпреки че не беше религиозна догма, а съвсем граждански обичай. Хванат ли ги тук, ще бъдат хвърлени в затвора. Со Пенг подозираше, че дори необичайните способности на майка му биха се оказали безсилни да ги измъкнат оттам.