Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

— Тази смърт е прекалено лесна за теб — просъска дрезгавият глас. — Няма да усетиш нищо. Именно усещането ще доведе и отчаянието, което ще те съсипе напълно.

После сянката вдигна ръка. Ударът във врата на Никълъс беше нанесен с хирургическа точност и смазваща сила.

Изпаренията се надигнаха и го обвиха отвсякъде, краищата им се стрелкаха към очите му като езиците на хиляди разгневени пепелянки.

Мрак.

Всичко отмина. Краткият престой в болницата, възможно най-пълните показания пред полицията, успешното (поне за момента) отклоняване на въпросите на Джъстин и Нанги, тежката, изпълнена с кошмари нощ в болничното легло. Никълъс се прибра у дома.

В болницата успя да види Томи и с облекчение научи, че е здравата натъртена, но рентгеновите снимки не показват сериозни вътрешни увреждания. Също както и неговите.

Лекарите настояваха да остане на легло поне една седмица, за да са в състояние да му направят пълни изследвания. Но Никълъс настоя да го изпишат и те отстъпиха. Преди това го прегледаха още веднъж на скенера и очевидно не бяха открили нищо обезпокоително, тъй като към обед на следващия ден той вече си беше у дома.

Когато се събуди, Джъстин му каза, че Томи вече два пъти е идвала да го види. Помолила Джъстин да й съобщи веднага, след като Никълъс бъде на крака.

Той стана и се отправи към салона за тренировки. Там грабна кожения чувал и го премести в ъгъла. Ушите му зашумяха от усилието. Отмести и татамито, което беше под него, после започна да опипва гладките дъски на пода. Ноктите му скоро откриха едва забележимата цепнатина, капачето се повдигна.

Отдолу проблесна закалената стомана на сейфа, който Никълъс бе вградил в пода още преди двамата с Джъстин да се нанесат в къщата. Отвори го и извади малка медна кутийка, върху капачето на която бяха гравирани дракон и тигър — преплетени в здрава братска прегръдка. Това беше подаръкът на Со Пенг за полковник Денис Линеър, преминал в разпореждане на Никълъс след неговата смърт.

Повдигна капачето с треперещи пръсти. Блясъкът на великолепните смарагди, всеки в отделно ложе от тъмносиньо кадифе, го накара да присвие очи. От шестнайсетте липсваше само един — онзи, който беше продал Полковника, за да купи своята къща в Япония.

„Помни, Никълъс — в тази кутийка никога не трябва да има по-малко от девет смарагда“, прозвуча в съзнанието му гласът на Чонг.

— Ааах!

Във вика му имаше такова огромно облекчение, той беше толкова оглушителен, че Джъстин моментално дотича.

— Ник, какво има? Какво се е случило?

— Все още разполагаме с петнайсет смарагда — отвърна Никълъс и пое дъх с пълни гърди. — Джъстин, не трябва да казваш на никого за това, което виждаш в момента. Дори и на Нанги. Тези смарагди притежават магическа сила. Наследство са от дядо ми, Со Пенг. Никога не трябва да ги използваме, никога не трябва дори да говорим за тях! — Постави кутийката на мястото й, дръпна татамито върху гладките дъски и добави: — Обещай ми това, Джъстин! — Обещавам.

Никълъс с олюляване се изправи на крака, в съзнанието му звъннаха думите на неизвестния нападател: „Тази смърт е прекалено лесна за теб. Нищо няма да усетиш.“

Защо не ме уби, когато толкова лесно можеше да го стори, запита се Никълъс. В името на какво запази живота ми?

Со Пенг, дядото на Никълъс Линеър, беше роден в семейството на дребни китайски търговци — честни и работливи, но напълно лишени от късмет.

Майка му обаче беше нещо съвсем различно.

Според преданието, фамилията на Со Пенг живяла на полуостров Малайзия още през XIV век и се занимавала с търговия на коприна, слонова кост и черупки от костенурки. В началото на XVIII век се заселила в Куала Лумпур, в западната част на полуострова, привлечена от спиращите дъха възможности за бързо забогатяване покрай откритите там богати залежи от калай. Но огромните й печалби скоро се изпарили, тъй като нейните членове станали жертва на хазарта, необмислените инвестиции или просто на измами.

Но те оцелели. Очевидно тази способност, генетично заложена в кръвта им, наследил и Со Пенг.

Първите десет години от живота си Со Пенг прекарал в предградията на Паханг, в източната част на полуострова. Там баща му се занимавал с внос на коприна и черен чай от Китай. Момчето не проявявало интерес към търговията, а още по-малко към придружаващите я неизменно финансови несполуки. То растяло далеч по-умно от баща си и чичовците си, на деветнайсет вече било толкова схватливо и съобразително, колкото майка му била на трийсет и четири.