Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

— Е, поне едно е съвсем ясно — обади се Никълъс. — Не е било нещастен случай.

Томи се насочи към вратата в противоположния край на помещението:

— Я да видим какво има там — прошепна тя, стисна пистолета и рязко блъсна вратата. Пред очите й се разкри пустият коридор. — Ако доктор Ханами е бил убит, точно оттук е влязъл и излязъл убиецът… Сестрата не би могла да го види.

После се приближи до разбития прозорец и внимателно го огледа. Очите й търсеха кръв, бележка или какъвто и да било друг знак, който би й позволил да разкрие загадката — убийство или самоубийство. Очите и неволно се насочиха към улицата, останала далеч долу.

— Господи, доста дълго е летял! — прошепна тя.

— Сержант!

Гласът на Никълъс беше нисък, но напрегнат. Томи рязко се извъртя, проследи погледа му и спря очи върху стола с висока облегалка на доктор Ханами, който от този ъгъл виждаше странично. На облегалката бе отпусната една ръка.

Томи стигна до стола на три скока и рязко го завъртя. Върху него се бе отпуснал дребен човек на средна възраст, облечен в сив раиран костюм. Неподстригваната му сива четина стърчеше нагоре, сякаш притежателят й току-що е бил подложен на електрошок. Очилата с телени рамки бяха вдигнати на челото му и човекът изглеждаше дълбоко замислен.

При вида на почернялата дупка на мястото на лявото му око, Томи неволно изпусна въздуха от гърдите си с остро свистене.

— Господи Исусе! — възкликна Никълъс. — Този пък кой е?

— Какво му се е случило, по дяволите? — наведе се напред Томи. — Това е отвратително! — Около трупа се носеше ясната миризма на изгоряла плът. — Прогорен е с нещо малко, но нажежено!

— И остро! — добави Никълъс.

Томи се дръпна назад, взе един молив от бюрото и го използва да разгъне незакопчаното сако на трупа. Бръкна във вътрешния джоб и внимателно измъкна тънък портфейл. Пусна го на бюрото и го разтвори с върха на молива.

— Доктор Юго Муку — прочете тя името от шофьорската книжка, рязко вдигна глава и извика: — Я почакайте! — Измъкна от джоба си листчето, което Никълъс бе захвърлил в асансьорната кабина и го изглади върху бюрото: — Линеър-сан, името на доктор Муку ви е познато, нали?

— Даде ми го доктор Ханами — отвърна Никълъс, без да отделя поглед от обезобразеното лице на психиатъра. — Беше убеден, че се нуждая от психиатрична помощ.

— Тук има само телефонен номер и още някакви цифри — отбеляза Томи.

— Те са номерът на кабинета на доктор Муку — отвърна Никълъс. — Намира се в същата тази сграда.

— Мисля, че трябва да отскочим и там — каза Томи и отново се приближи до разбития прозорец. Нещо привлече вниманието й там и тя бавно се взря в назъбените парчета стъкло.

— Какъв цвят беше косата на доктор Ханами, господин Линеър? — тихо попита тя. Главата на трупа долу беше така залята с кръв и мозък, че цветът на косата изобщо не личеше.

— Сив — приближи се Никълъс. — Беше я намазал с брилянтин или някакъв крем. — Очите му бързо откриха мястото, в което се взираше Томи. На ръба на едно от острите парчета стъкло ясно се виждаха няколко сиви и очевидно влажни косъмчета. — Съвсем като тези…

— Значи е излетял с главата напред — промълви Томи. — Никой не прави така, дори самоубийците.

— Искате да кажете, че са го хвърлили.

Томи внимателно поставяше косъмчетата в целофанено пликче.

— Тази версия става все по-очевидна — кимна тя. — А и смъртта на доктор Муку ще…

Нещо пред нея помръдна и тя го долови с периферното си зрение. Вдигна глава и застина от ужас. Устата й се отвори, но от нея не излезе никакъв звук — сякаш сънуваше един от онези кошмари, при които човек вижда връхлитащата смърт, иска да изкрещи, но открива, че е останал без глас.

Черната сянка се превърна в подобие на човешка фигура. Беше изцяло в тъмно, някак поглъщащо светлината облекло, Томи успя да зърне за миг дори главата — също изцяло в черно. Тя бавно се надигна над перваза на прозореца и умът на Томи замръзна в шок. Фигурата се появи откъм външната страна на прозореца!

Това не е възможно, крещеше съзнанието на Томи. Но мозъкът й механично регистрираше гледката, която се разкриваше пред очите й, макар и за частица от секундата фигурата се запечата съвсем ясно в ретината й. Сърцето й се сви, изпита чувството, че се намира в асансьор, който се е откъснал от въжетата и пада главоломно в дълбоката си шахта. Стомахът й болезнено се сви, пикочният й мехур сякаш щеше да се пръсне.

Но дори и в това състояние командата на мозъка й беше точна, ръката й механично насочи пистолета към неясния черен силует, който се стрелна към нея.