Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

— Какво е това?

— Доктор Муку е един от най-известните специалисти по психотерапия, господин Линеър. Кабинетът му е на две крачки от…

— Значи мислите, че имам нужда от психиатър? — погледна го с недоверие Никълъс.

— Като отчитам сегашното ви емоционално състояние, аз горещо препо…

— Още не сте изплюли камъчето, нали докторе? — прекъсна го Никълъс и лицето му се наля с кръв. — По време на операцията е станало нещо, вие или някой от помощниците ви е допуснал някаква грешка. Каква беше тя, докторе?

— Трябва да се успокоите, Линеър-сан — отвърна доктор Ханами, прибягвайки отново до помощта на древните ритуали, за да прогони витаещите в кабинета му модерни демони. — Гневните избухвания няма да помогнат на никого, а най-малко на вас самия. Когато възстановите душевното си равновесие, вие ще бъдете в състояние да виждате нещата в истинската им светлина.

— Няма да ми кажете, така ли?

— Линеър-сан, уверявам ви, че нямам какво повече да кажа — очите му пробягаха по папката с историята на заболяването, сякаш искаха да почерпят увереност от нея. — Операцията премина напълно успешно. От медицинска гледна точка не виждам нищо, което…

Доктор Ханами млъкна и вдигна глава. Пациентът му вече не беше в кабинета.

Никълъс изгуби вяра. Разбра с безпощадна яснота, че дългите години на изнурителни тренировки са отишли напразно, че без „Гецумей но мичи“ той не представлява нищо. Духът му се гърчеше в отчаяние и губеше сила, лишен от способността да се приобщи в заобикалящия го свят, лишен от елементарно убежище. Изгубил онази хармония с вселената, която го беше поддържала и при най-тежките изпитания, която го беше зареждала с енергия през краткия му период на семеен и делови човек, той се чувстваше като единствен оцелял от корабокрушение, захвърлен на пустинен и враждебен остров.

Помисли си за Чонг, своята майка. Разбра, че може да направи само едно. В главата му изплува онази ужасна есен на 1963 година, в която безнадеждно се бе влюбил в Юкио и тези негови чувства бяха предизвикали смъртната омраза на братовчед му Сайго.

„Дядо ти Со Пенг беше изключително мъдър човек, Никълъс — каза веднъж майка му. — Именно той каза, че в Азия човек никога не може да бъде наистина самотен.“ После извади медната кутия, която Никълъс бе виждал само веднъж през живота си, а от баща си бе разбрал, че тя е подарък и наследство от Со Пенг. Върху емайлираното капаче беше изрисувана изящна фигура на дракон, вкопчил се в смъртен двубой с огромен тигър.

Внимателно и изпълнена със страхопочитание, Чонг отвори кутията и му показа съдържанието й — петнайсет прекрасни смарагда.

„Шест от тези смарагди можеш да използваш както намериш за добре — каза му тя. — Да ги превърнеш в пари или в други вещи, от които имаш нужда. Първоначалният им брой беше шестнайсет, но един беше продаден, за да купим тази къща. — Пое дълбоко дъх и добави: — В тази кутия никога не трябва да остават по-малко от девет камъка. Никога! Независимо от ситуацията, в която си попаднал ти не трябва да използваш повече от шест.

— Както знаеш, Со Пенг — моят баща, ни даде тази кутия, когато напуснахме Сингапур. Тя е вълшебна, обладана е от магически сили… — Чонг направи пауза, сякаш чакаше нещо, после продължи: — Виждам, че не се усмихваш и това е добре. Аз вярвам в нейната магия, също както баща си. Той беше много мъдър и опитен човек, Никълъс, съвсем не можеше да се нарече глупак. Той знаеше, че на азиатския континент съществуват много необясними неща, които не се побират в аналитичните представи на съвременния свят. Те се подчиняват на други, неизмерими във времето закони. И аз вярвам, че е така — усмихна се леко тя. — Ако повярваш и ти, силата на кутията и смарагдите в нея ще ти бъдат от полза, когато имаш нужда от тях…“

Никълъс вярваше в наследството на дядо си, вярваше в силата на петнайсетте смарагда, лежащи в тайнствената кутийка. Непосредствено след като двамата С Джъстин се преместиха в Япония, той намери за това наследство надеждно скривалище в къщата. Дълго време не изпитваше никакво желание да използва смарагдите. Просто искаше да са край него, да усеща пулса им в сърцето си така, както човек усеща топлата милувка на слънцето върху кожата си.

Почувствал се напълно загубен в големия град, той искаше час по-скоро да се прибере у дома. Разбра, че е настъпило времето да се възползва от магическата сила на смарагдите.

Беше изгубил своята вяра, това му стана безпощадно ясно и тялото му бе пронизано от тръпките на ужаса. Беше изгубил вярата във всичко, което го бе крепило на този свят и това беше още по-страшно от загубата на „Гецумей но мичи“ и специалната подготовка в изкуството на нинджуцу.