Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

Стаичката се изпълни с миризмата на изгоряло. Езикът на Сенжин се стрелна между устните му, жаден и ненаситен, опипващ с наслада околния въздух. Това беше вонята на смъртта.

Спря поглед върху диво изцъкленото дясно око на доктор Муку. От него течаха сълзи и той внимателно ги избърса с пръст. Зеницата беше страхотно разширена, сякаш психиатърът беше заклет наркоман. Сенжин много искаше да чуе от устата на доктора как усеща болката и страха. Неговият аналитичен ум положително би открил смисъл в хаоса, би успял да разгради на лесноразбираеми компоненти бурните си усещания в този миг.

— Какво има, Муку-сан? — попита Сенжин. — Какво става с вас?

В това насълзено око се отразяваше цялата вселена. Границите й се очертаваха от агонията, ставаха ясни и релефни от мисълта за приближаващата се смърт.

После окото се закова върху нещо, което дори Сенжин не бе в състояние да види.

Фосфорът продължаваше да прогаря вътрешността на черепа му, но доктор Муку вече не усещаше нищо. Тялото му се сгърчи и се отпусна върху облегалката на стола. Изглежда странно спокоен, помисли Сенжин.

Пресегна се през трупа и отвори чекмеджето на дървената маса до стената. Измъкна оттам миниатюрен магнетофон. Ролките му продължаваха да се въртят, запечатвайки върху лентата всеки звук в малкото помещение. Сенжин беше убеден, че докторът записва разговорите им още от момента, в който е започнал да подозира, че „обектът“ и Сенжин на практика са едно и също лице.

Натисна копчето за изключване и пъхна апаратчето в джоба си.

— Никога няма да разберете колко дълбоко сте се заблуждавали — каза с някакво съжаление той и хвърли последен поглед към безжизненото тяло на психиатъра.

После присви очи и ги насочи към ослепителното слънце на своите спомени, в съзнанието му изплуваха всички подробности от това, което ставаше след посещението на кабуки-пиесата „Музуме Дойожи“. Отвеждаше своите компаньонки в скъп ресторант и там ги предразполагаше към психологически анализ на главните герои. А после, вкусвайки с наслада от тези странни, но възбуждащи апетита му разговори, той бавно и внимателно пристъпваше към гвоздея на програмата — болезненото, еротично и продължително, влудяващо сетивата му изкуство на изтънченото убийство.

Сенжин дръпна завесата над това великолепно сияние, наведе се и метна трупа на рамо. Изпита нещо като съжаление, че доктор Муку вече не може да отговаря на въпросите му. Но за него беше отредена друга, далеч по-важна роля.

Беше ясно, че доктор Ханами не му повярва. Никълъс привърши разказа си и замълча. Беше започнал с все още неясните си усещания непосредствено след операцията, когато напразно се бе опитал да потисне неизбежните болки; привърши със събитията от последните двайсет и четири часа, които недвусмислено доказаха, че е изгубил безвъзвратно не само „Гецумей но мичи“, но и всички останали форми на бойните изкуства, овладявани бавно и трудно в продължение на много години.

Доктор Ханами се облегна в стола си, преплете пръсти и каза:

— Скъпи господин Линеър, това е напълно изключено! Възможно е вие да си мислите, че сте изгубили тези очевидно забележителни качества, но аз мога да ви уверя, че не е така! — Ръцете му уверено измъкнаха няколко рентгенови снимки от папката, прикрепиха ги към луминесцентния екран на стената и включиха осветлението. — Ето, вижте — посочи една сянка той. — Това е туморът, разположен върху втората мозъчна гънка, малко над легенчето. Съвсем ясно се вижда. — После насочи вниманието си към друга рентгенова снимка: — Тази е направена след операцията. Виждате, че туморът го няма, но тъканта около него е абсолютно недокосната. Тук не може да има дори сянка от съмнение, господин Линеър.

— Тогава какво е станало с мен, докторе?

Доктор Ханами се замисли. Ръцете му внимателно изключиха екрана, нагънаха снимките и ги върнаха обратно в папката. После тя бе затворена, а ръцете на доктора, свити в юмруци, легнаха върху нея.

— При подобни случаи човек никога не може да е сигурен, но аз мисля, че можем да започнем по обратния път. Да се запитаме не какво е станало с вас, а какво става с вас в момента . — По лицето на доктор Ханами се плъзна окуражителна усмивка. — След подобни тежки операции често се случва пациентът да е убеден, че заедно със злокачествената тъкан от него е отстранен и някой жизненоважен орган… — Придърпа бележника си и надраска нещо върху него, после откъсна листа и го подаде на Никълъс.