Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

После отвори папката с изследванията на Никълъс и добави:

— Тук всичко изглежда наред — и рентгеновите снимки, и лабораторните изследвания… Значи имате други проблеми, така ли?

— Да — бавно отвърна Никълъс, потискайки с усилие желанието си да скочи и да се махне оттук. — И така би могло да се каже…

— Хм… Мога ли да ги чуя? — Запалката продължаваше неуморната си въртележка между пръстите на доктора, никелираната й повърхност отразяваше светлината на лампата.

Никълъс скочи на крака, пристъпи към прозореца и рязко дръпна шнура на металните щори. Доктор Ханами стреснато го погледна, но той притисна чело до студеното стъкло, без да му обръща внимание. Гадната мътилка навън сякаш излиташе от отровната паст на доменна пещ, стори му се, че ноздрите му долавят вонята на изгорял петрол.

— Кажете, докторе, бил ли сте някога в префектурата Нара? — попита той, без да извръща глава.

— Да — отвърна след кратка пауза доктор Ханами. — Преди четири години. С жена ми ходихме там на минерални бани…

— Значи имате представа колко е красиво…

— Разбира се. Често си мисля, че пак трябва да отскочим до там. Но времето никога не ни стига…

Никълъс съзна, че няма никакъв смисъл да гледа повече към противната мътилка навън и обърна глава.

— Докторе, мислил ли сте някога какъв ще бъде животът ви, ако изведнъж се окаже, че вече не сте в състояние да оперирате?

— Ами… — изненадано го погледна доктор Ханами. — Когато се пенсионирам, аз естествено ще престана да…

— Не — нетърпеливо го прекъсна Никълъс. — Имам предвид настоящето, днес, веднага! — Щракна пръсти и добави: — Ей така — щрак и край!

— Не мога да кажа дали…

— Красотата на Нара, докторе, опознах, докато се обучавах там на бойни изкуства… И вече не мога да живея без нея. Тя не е красотата, която вие с жена си сте открили, докато сте вземали горещите си вани… Говоря ви за онази красота, която опознах с помощта на „Гецумей но мичи“. Чували ли сте? „Лунната пътечка“…

— Разбира се — кимна доктор Ханами. — Но не знаех, че… — Нещо в лицето на Никълъс го принуди да млъкне, след миг поклати глава и промълви: — Днес сте много различен. Какво се е случило?

Долавящ ясно ударите на сърцето си, Никълъс бавно се отпусна на стола. Но този път се докосна само до ръба на седалката, тялото му се приведе напред и главата му се озова на сантиметри от доктор Ханами. Усещаше вдървеното напрежение на мускулите си, с изненада откри, че дланите му са потни.

— Попитахте какъв е проблемът ми и аз ще ви кажа — прошепна той право в лицето на доктора. Чувстваше, че вече не е в състояние да контролира бурята, която се надигаше в душата му. Вдигна пръст и го насочи към тила си, там, където все още личеше белегът на операцията. — Не мога да си спомня нищо от уменията по бойни изкуства, които притежавах. Няма ги, изчезнали са без следа, сякаш никога не ги е имало! Цяла нощ останах буден и се питах защо е станало така. И стигнах до един-единствен отговор, докторе. Единственият, който имаше някакъв смисъл. — Отново скочи на крака, жилестите му ръце се впиха в ъглите на лекарското бюро: — Вие и гадният ви скалпел сте виновни за всичко! Изрязали сте прекалено голям къс от мен или пък сте докоснали някакъв важен нерв! Не зная точно кой и какъв, но зная, че паметта ми я няма и виновник за това сте вие!

Настъпи тежка тишина. Доктор Ханами потръпна и някак механично промълви на японски:

— Може би е време да изпием по чаша чай.

В кризисни моменти човек трябва веднага да се опре на древните традиции, напомни си Никълъс. Яростта му беше огромна, цялото му тяло се тресеше. С усилие на волята остана неподвижен и гледаше как доктор Ханами поръчва чай по вътрешния телефон. Само след минута чаят вече беше тук, приборите и чашите тихо подрънкваха върху черната лакирана табличка. Доктор Ханами освободи сестрата и се зае сам да запарва ароматичната течност. Никълъс безмълвно наблюдаваше как ловките му пръсти щипват ситно нарязаните зелени листенца, пускат ги във врялата вода, а после ритмично въртят тръстиковата бъркалка в тънката порцеланова чашка.

В този процес имаше нещо успокоително, нещо приятно. Пестеливите точни движения, липсата на спонтанна прибързаност, строгата формалност, а дори и стилизираните движения бяха нещо, което внушаваше чувство за нормално поведение, за плавно преминаване от миналото към настоящето…

Никълъс почувства как се освобождава от огромното напрежение, което напускаше тялото му с бързината, с която въздухът излита от продупчената автомобилна гума. Отново се отпусна в стола, но този път изпълни цялата седалка.