Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

Тихото свистене на релсите му напомняше за приспивните песнички на майка му, когато двамата с нея вземаха влака и отиваха на гости на Итами, неговата леля. Чонг считаше Итами за своя родна сестра, макар че на практика тя беше сестра на първия й съпруг, убит при обсадата на Сингапур. Точно там, в Сингапур, се бяха срещнали Чонг и полковник Денис Линеър — полковникът бе спасил живота й, а след това се бе влюбил в нея.

Опасни и неспокойни времена, останали далеч, далеч в миналото. Но Никълъс поддържаше жив спомена за тях, сякаш те бяха онзи магически талисман, който единствен може да победи надигащото се в душата му черно отчаяние.

Но всичко беше напразно. Гневът и безпокойството се оказаха прекалено големи за малкия съд, в който се бе опитал да ги постави. Беше недооценил както размерите на този съд, така и неговата здравина. Искаше да бъде спокоен по време на предстоящия преглед, искаше да използва в максимална степен търпението — един безценен дар, наследен от майка му, да прецени правилно какво може да стори срещу тази ужасна пробойна в стената на паметта си. Не искаше да прави прибързани заключения, но, седнал в хладния от безупречната климатична инсталация вагон и потръпващ от нахлуващия в кръвта му адреналин, той си даде сметка, че част от тези заключения вече са направени.

Токио блестеше в сребърно и сиво. Огромните неонови реклами и фирмени знаци в Шинюку бяха обвити в гъст слой мъгла. Червените, зелените и сините им цветове — създадени изкуствено от ръката на човека — бяха сякаш покрити с пепел. Небостъргачите изглеждаха така, сякаш някой ги бе отсякъл в коленете — грозни и безформени те стърчаха над тежкия смог като гнили зъби в устата на възрастен човек.

Кабинетът на доктор Ханами се намираше на двайсетия етаж на огромен небостъргач с изцяло остъклени коридори и множество вътрешни градинки. Точно срещу масивната му бронзирана врата се издигаха три тъмни каменни къса, разположени в малко сухо езеро от бели камъчета.

В продължение на половин час Никълъс остана неподвижен в чакалнята, боядисана в блестящо сив цвят. Седеше на сив диван от изкуствена материя, поставен под прав ъгъл на шест също така сиви стола, отвъд които беше сивият правоъгълник на бюрото на сестрата, изцяло от метал. На стените бяха окачени две съвременни литографии, които тромаво имитираха древните дървени отпечатъци на „икийое“, комбинирайки го нелепо с панорамата на Запада: Статуята на Свободата, муцуната на спортен „Корвет“, хамбургер, от който капе кетчуп, Никълъс едва ги понасяше.

Стана и нервно пристъпи към прозореца. През вертикалните щори, също от сив метал, можеха да се видят части от града долу, но не и улиците. Те лежаха под плътен пласт мъгла, ситните й капчици се полепваха по стъклото и отразяваха острата светлина в кабинета с всички цветове на дъгата. Погледът му се насочи към стръмните каньони между високите кули на небостъргачите. Флуоресцентните лампи в прозорците на отсрещната стоманобетонна кула пламтяха през мътилката като някакви странни, увиснали във въздуха ацетиленови горелки.

После сестрата произнесе името му и той се обърна.

Доктор Ханами беше дребен и спретнат мъж, който наближаваше петдесетте. Мустачките му бяха в безупречно състояние, а металносивата му коса блестеше от брилянтин. Снежнобялата престилка беше разкопчана и под нея се виждаше скъп раиран костюм в сивкав цвят. Кабинетът му беше доста задимен.

Подръпна от цигарата си, после я натисна в препълнения пепелник и махна с ръка по посока на стола. Не беше забравил молбата на Никълъс да се въздържа от пушене в негово присъствие, но сякаш не обръщаше внимание на факта, че повечето от разговорите си двамата провеждаха в гъстата мъгла на предварително изпушените цигари. Никълъс така се просмукваше от тяхната воня, че първата му работа след посещение при доктор Ханами, беше да хвърли дрехите си за пране и да облече чисти.

— Как вървят нещата? — попита доктор Ханами. С Никълъс неизменно разговаряше на английски, често обядваше в „Бигу Макус“ — местния вариант на „Макдоналдс“, и всячески се стараеше да покаже привързаността си към американския начин на живот.

Никълъс, отпуснал се тежко върху гумираната тапицерия на поредния сив стол, мълчаливо го гледаше.

Доктор Ханами замислено премяташе между пръстите си тежката никелирана запалка. След известно време вдигна глава и каза:

— Прави ми впечатление, че днешната ви визита е извънредна…