Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

— Ти ще кажеш — отвърна Шизей.

— Татуировката наистина е ужасна — каза той и успя да зърне гневния поглед миг преди очите й да се скрият зад дългите ресни на миглите. Така го гледаше дъщеря му като дете, особено когато нещо й се забраняваше. Но после всичко отминаваше и тя отново го обичаше с цялата си душа.

— Нямам никакво отношение към паяците — продължи той, твърдо решен да си даде достатъчно време за оценка на чувствата. Това щеше да помогне както на него, така и на нея. — Но от друга страна, твоят паяк е татуировка, нещо като произведение на изкуството… — Видя я как потръпна, но продължи: — Признавам, че съм заинтригуван, просто защото е върху ТВОЕТО тяло. Ще ми разкажеш ли как си се сдобила с него? Операцията положително е била продължителна, на отделни етапи…

— Две години — отвърна Шизей, сякаш горда от този факт.

— Дълъг период — кимна той.

Каза го с намерение да я успокои и да покаже, че я разбира. Но тя грабна чашата си и я опразни на един дъх, очите й се насълзиха от неразредения алкохол, почти се задави.

— Господи! — прошепна тя и изтри очите си с опакото на дланта. — Нямаш представа колко дълъг, Кук.

— Болеше ли?

— Душата ме болеше години след това… А другата болка беше нищо… Изчезна като нощната влага под първите слънчеви лъчи.

— Искам да ми разкажеш всичко — промълви Брандинг.

— Вече се споразумяхме, че някои теми ще си останат табу — отвърна тя, наля си още бренди и отпи, този път внимателно. После вдигна глава и попита: — Какво стори след смъртта на жена си, Кук? С какво се опита да преодолееш болката от загубата? Не ти ли се стори, че дните се точат безкрайно дълго и са безнадеждно пусти? Нощем не чакаше ли с копнеж идването на смъртта? Не чуваше ли дъха й около себе си, не виждаше ли червените й очи да светят като фенери в мрака? Не ти ли се искаше да потънеш в забравата, която смъртта размахва пред теб като желана награда?

Брандинг застина, дълбоко разтърсен от могъщата сила на чувствата й. Той знаеше, че тези въпроси са отправени не към него, а към самата нея. Никога в живота си не бе изпитвал това дълбоко отчаяние, за което говореше тя, дори когато шокът от смъртта на Мери отмина. И си даде сметка, че отсъствието на подобни чувства е основна причина за непонятната вина, която го обземаше понякога. Същевременно знаеше, че от отговора на тези въпроси ще зависи много. Шизей се люшкаше между желанието да разкрие душата си и стремежа да задържи всичко дълбоко в себе си. В негови ръце беше лостът, с който можеше да я тласне както в едната, така и в другата посока.

— Човек е устроен така, че продължава да живее, независимо колко дълбоко е отчаянието му… — промълви той. — Аз не… Откровено казано, не съм сигурен, че мога да ти опиша какво виждах и чувах след смъртта на Мери… Сигурен съм единствено, че виждах колата, преобърната, смачкана и все още обвита в дим… Виждах и тялото й на носилката, покрито с одеяло. А чувах единствено гласа на телевизионния коментатор, който съобщаваше за смъртта й с онези кратки и лишени от всякакво чувство фрази, с които по телевизията ни информират за убитите във Виетнамската война или смъртта на американските морски пехотинци в Бейрут. Все още поддържам становището, че смъртта не трябва да се превръща в сух новинарски факт, нито пък в безразлично и неперсонифицирано съобщение.

Шизей изпусна кратка въздишка на облекчение и последният час сякаш престана да съществува между тях.

— Ти няма да ме презреш като другите, Кук — прошепна тя. — Вече съм сигурна в това!

После облегна глава на облегалката на дивана и отново заприлича на невинно момиченце. Сърцето на Брандинг заблъска в гърдите му. Прииска му се да я стисне в прегръдките си, да я закриля, да й шепне, че всичко ще бъде наред.

Знаеше обаче, че няма да стори нищо подобно. Усети, че между тях се настани някаква непонятна и неопределена връзка — сякаш бяха две увиснали във въздуха прашинки, които ще литнат при първия полъх на вятъра, а посоката на техния полет ще определи той — капризният и безгрижен вятър на живота.

— Не можеш да знаеш какво означава всичко това за мен, Кук — пръстите й се заровиха дълбоко в гъстата коса, рязко я дръпнаха. Сякаш болката бе необходима съставна част на покаянието й. — Аз… С мен се отнасяха зле… Обиждаха ме, насилваха ме… Обичах и бях наказана за своята любов…

Брандинг я гледаше втренчено, гледаше я така, сякаш за пръв път я виждаше. Приличаше му на айсберг, не беше сигурен какво се крие под повърхността на мрачното и бурно море.