Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

— Но си оцеляла, Шизей — промълви той. — В крайна сметка това е най-важното, нали?

— Бил ли си някога затворен? — попита Шизей, сякаш отново решила да му покаже, че няма никаква представа за условията, при които беше живяла. — Аз съм била… — После вдигна ръка над главата си и посочи татуировката, превърнала се в неразделна част от самото й съществование: — Този паяк е моето покаяние и моята награда!

Брандинг отново се опита да долови нюансите на истинската й същност, проблясващи за миг, неясни и неуловими като онези безмълвни светкавици на хоризонта.

— Не те разбирам, Шизей — тихо промълви той.

Но тя вече беше свита на две и беззвучно ридаеше в шепите си. Когато най-накрая проговори, Брандинг усети как по гърба му пробягват студени тръпки.

— Кук! — прошепна тя. — Моля се на Бога никога да не разбереш!

Танцан Нанги живееше в необичайно просторна дървена къща, строена още в началото на века. Била на най-известния актьор кабуки на онова време и попадна в ръцете на Нанги само защото синът на този актьор разби личния си живот.

Внушителната постройка с широки стрехи се издигаше сред разкошна градина от декоративни вишни, кленове джуджета и кичести японски кедри. Земята между папратите, подстриганите азалии и яркочервените рододендрони беше покрита с плоски камъни с най-различна форма и големина. Коридорите на къщата бяха изцяло остъклени, тъй че дори и в най-лошото време човек оставаше с впечатлението, че градината е навсякъде около него.

Нанги беше сам, очите му механично следяха ярката луна, която ту се скриваше, ту изплуваше отново иззад теменужените облаци.

Къщата беше пуста, във въздуха се носеше едва доловим аромат на кедър и лимоново масло. Нанги отпиваше от собственоръчно приготвения зелен чай и размишляваше. В главата му отново се връщаха фрагменти от изключително обезпокоителния разговор, който беше провел с Джъстин Линеър. Принуди се да признае, че изпитва благодарност към нея. Защото появата й го накара да осъзнае изключително трудната ситуация, в която се намира; накара го и да помисли как да излезе от нея.

Ако Никълъс се окаже широ нинджа, това несъмнено би означавало, че някой го подлага на натиск. Но кой, по какви причини? Беше казал на Джъстин, че дори съвършен сенсей в изкуството на черните нинджи не е в състояние да превърне в широ нинджа опитен човек като Никълъс. Нанги потръпна, като си представи каква концентрация на злото е плъзнала в нощта, промъква се към тях, готова да убива. Ако някакви неизвестни сили се надигат срещу тях, а той вече беше почти убеден в това, единствен Никълъс можеше да ги спаси. Но Джъстин твърди, че той е лишен от своите свръхчовешки способности…

Инстинктът го караше да прибегне до отстъплението. Всеки генерал, изправил се срещу превъзхождаща го сила, предпочита да се оттегли от бойното поле и да съхрани своята армия. Той е длъжен да го стори, освен ако не открие друг, нетрадиционен начин за постигане на победата вместо фронталния сблъсък.

Зад него се разнесе тихо шумолене, но той не извърна глава. Вместо това отново напълни чашата си с чай. Въздухът в стаята бе напоен с аромата на разцъфналите през нощта жасмини.

Уми прекоси татамите с тихо шумолене на копринената си роба, коленичи до него и пое предложената й чаша. Нанги усещаше върху лицето си напрегнатия поглед на големите й блестящи очи.

— Без теб в леглото ми е студено — каза тя. — Сънувах, че в къщата се е настанил ураган, а когато отворих очи, открих, че те няма…

Нанги се усмихна в мрака. Беше свикнал на поетичния начин, но който се изразяваше Уми. Тя беше танцьорка и всеки от начините, които избираше за изразяване на чувствата си, трябваше задължително да се подсили със символи.

— Нямах намерение да те будя — отвърна той. Знаеше, че тя употребява думата „ураган“, за да му покаже, че е усетила неспокойството на духа му.

Ръката й леко го докосна. Уми, чието име означаваше „море“, го успокояваше по този начин, отвеждаше го обратно при низините, запълнени с вода — там, където човек може да мисли, да набира сили сред сенките на тишината.

— Музиката, която звучи толкова дълбоко в душата, че е напълно негласна… — прошепна Нанги. — Но докато тя продължава, аз зная, че тази музика си ти.

Уми се сгуши до него:

— Бях на петнайсет години, когато ти ми даде една книга на Т. С. Елиът. Никога дотогава не бях се сблъсквала с ума на европеец, който да ми е толкова близък и така пропит със светлина. Току-що ти цитира част от тази книга, нали?